Помните ли страшно симпатичния полицай Литума от „Кой уби Паломино Молеро?“ на Льоса?

Ако сте чели тази книга, със сигурност сте останали очаровани от харизмата на младия помощник на сержант Силва, който разплиташе зверското убийство на млад метис в доста, доста нездравослословна среда.

Е, полицай Литума се завръща от мястото, където Льоса го остави в края на „Паломино“ – вече главен полицай на новооткрито управление в малко планинско градче в Андите. Сега Литума вече е шеф на още един човек и отговаря за сигурността на западнало градче почти без жени, издържащо се от застиналия строеж на никому ненужно шосе.

„Литума в Андите“ е много по-сложна книга от „Кой уби Паломино Молеро?“,

макар и паралелите да са налице. В предходната новела Льоса рисуваше колективния ум на тълпите, вродената им склонност да приписват всичките си неволи и необяснимости в ежедневието на конспирация на властимащите.

„Литума в Андите“ продължава тази линия на чепкане в този отвратителен социален порок – тук пришелецът полицай се сблъсква с мистериозните изчезвания на трима души от планинското градче. Те сякаш потъват вдън земя, а никой от селището не знае къде може да са или какво може да им се е случило – или поне не признават пред любопитния униформен и подчинения му младеж.

За сметка на това в целия роман тегне първичния страх на местните хора от планинските духове апу и от странните полумитологични създания пищако, които изсмукват лойта на нещастните им земляци.

„Литума в Андите“ е изпълнен с разкази в разказа –

и човек не знае докъде се простира реалната история на героите, откъде започват страховитите им легенди, дали пък тук-там не е поставен измислен украсителен щрих; вижда противоречия в разказите на хората от Накос, предусеща какво ги гложди, знае, че те самите вярват в небивалиците си. И все пак – там някъде са потънали тримата мъртъвци.

Струва ми се, че точно играта с колективното обществено съзнание е в центъра на романа.[dropshadowbox align=”left” effect=”lifted-both” width=”250px” height=”” background_color=”#ffffff” border_width=”1″ border_color=”#dddddd” ]Стряскащо е.[/dropshadowbox]

Удивителен е начинът, по който Льоса превръща героите си, крайно различни един от друг, в носители на нещо общо – нещо, в което хората през ХХ век не би трябвало да вярват, но то все още тегне като мрачна върху тях, мислите им, действията им. Стряскащо е.

От центъра на романа излизат още няколко клона – разсечения на няколко части разказ на енигматичната кръчмарка, единствена жена в Накос, масивна, грозна, определяна от мнозина като вещица; както и нощните истории на младия полицай Томас Кареньо, трагично влюбен и предаващ целия драматизъм на кратката си авантюра с очарователна доскорошна компаньонка.

Тези нощни разкази са наистина пленителни – диалогът се движи напред-назад

във времето толкова естествено, че все едно са те поставили между Литума и Кареньо и чуваш не само историята на младежа, но и вметнатите в нея реплики по време на фактическото разказване. Изключителен майсторлък на Варгас Льоса – в края на това ревю има кратък произволно избран откъс от тази сюжетна линия, за да се уверите сами в думите ми. 96

Последната тема в „Литума в Андите“ са комунистите от отрядите на Сендеро. Партизанските групи вече са овладели огромна част от планининските села, те се разпореждат с властта и уреждат Народния съд във всяко село, където навлязат. Така наред с кмет, наместници, полиция и съдии биват избивани или жестоко осакатявани пияници, педали, развратници и чужденци – романът на Льоса изобилства от истории на случайни хора, попаднали в урагана на сендероско нашествие и таящи абсурдната надежда, че те ще разберат, че не са врагове, а приятели.

А през това време в Накос всички примирено очакват появата на отрядите и при тях. Въпросът вече не е дали, а кога ще се случи – и напрежението е толкова силно, че понякога тръпки ме побиваха за това беззащитно, развратно, но по своему симпатично градче.

Final summation: „Литума в Андите“ е отвсякъде Льоса. Дори чисто психологическият елемент, който не съм сигурен, че предадох на ниво, е достатъчен за страхотно удоволствие от книгата. За мен лично обаче особено ценен е рисунъкът на диалозите в романа – виртуозно изкуство!

Произволният цитат, както обещах:

– Така се засрамих, че не можете да си представите, господин ефрейтор.

– Много бързо научи всичко, много бързо усвои занаята – разсмяла се отново Мерседес. За да прикрие смущението си, той пуснал една дълга прозявка. – Повтаряше ми хубавите думи от снощи.

– Дошъл е моментът да кокетничи – отбеляза развеселен Литума.

– Човек какво ли не говори насън – оправдал се Кареньо.

Мерседес станала сериозна и го погледнала право в очите. Протегнала ръка, пръстите ѝ се заровили в косата му и той усетил, че я разрошва като предишната нощ.

– Наистина ли изпитваш към мен това, което ми повтаряше цяла нощ? И което продължи да говориш насън?

– Не бях срещал човек да говори толкова открито за интимни неща – промълви Томас умилен. – Много ме шокира.

– Ами, било ти е като мед за душата, лъжльо – поправи го Литума.

– Или само ме желаеше и след като си го получил, ти мина меракът? – добавила Мерседес, като не сваляла очи от него.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Преди близо две години прочетох първото си нещо на Марио Варгас Льоса, „Леля Хулия и писачът“, и бях очарован. Този роман е истински шедьовър – с прекрасни персонажи, великолепна композиция и майсторски стил (присъщ само за южноамериканец!)

И така – зарекох се да прочета и нещо друго на Льоса, но отлагах ли, отлагах, докато моите приятели от „Колибри“ не взеха, че издадоха малкото книжле „Кой уби Паломино Молеро?“

На първо време, корицата просто те удря – това е типичната жестоко комерсиална корица, на която на около 33% от площта с големи златни букви е изписано име, които продава (със съответния надпис за Нобеловата награда, и още как). Всъщност поне аз освен това огромно име и дребничко изписаното заглавие даже не бях забелязал и какво има изрисувано на корицата – а там има една счупена окървавена китара.

И така – романът разказва тъкмо за тази китара и нейния и пръв и последен притежател – едно крехко младо метисче с ангелски глас, който на втория ред в книгата е открито зверски убито, набито на кол, изтезавано, разкъсано  и с несвойствено ниско висящи тестиси. Това е Паломино Молеро.

В центъра на разказа е младият полицай Литума и неговия началник – лейтенант Силва. Мястото е малко градче, до което има военна база. Историята – разкриването на най-зверското убийство, което този край е виждал.

Като кримка „Кой уби Паломино Молеро?“ не струва особено – няма динамика и съспенс,

а нещата са ясни доста преди края. За сметка на това все пак си имаме работа с Льоса – и макар за стотината странички той да не успява да разгърне цялостни персонажи, все пак доста добре се заиграва и с плашливия характер на бивш бунтар, вече под пагон, и със сержанта, страдащ от пламенна и невъзможна любов по местна дебелана; и с едно малко странно и своенравно момиче, и с нейния суров и строг баща полковник в армията.

Особено атрактивно в романа е представянето на събитията отстрани – как различните гледни точки в селцето виждат процеса по разкриването на престъплението и как, добре познато, създават сложни конспиративни мрежи за дългата ръка на правителството.

И тук, разбира се, писателският нюх на Льоса е на много над средното ниво – гарниран с изящна доза латино хумор и няколко доста приятни сюжетни обрата.

Накратко – свежо, приятно и елегантно четиво, което всеки читател би препоръчал на приятел!

Тазгодишният литературен Нобелов лауреат е Марио Варгас Льоса!

74-годишният писател Марио Варгас Льоса е Нобеловият лауреат за литература за 2010 година. Един от емблематичните романисти и есеисти на Латинска Америка, роденият в Перу писател е смятан от редица критици за най-важната фигура в бума на популярността на латиноамериканската литература по света и името му се подрежда редом с живи класици като Хорхе Борхес, Габриел Гарсия Маркес и Хулио Кортасар.

Много от творбите на политически силно активния (нещо обичайно за писателите в Латинска Америка) Льоса са смислово аргументирани със собствените му възприятия за перуанското общество и преживелиците в родината му. Стилът му през годините пък се определя от типичен литературен модернизъм до понякога закачлив постмодернизъм.

Призът от Шведската академия му се дава за „картографирането на властовите структури и отчетливото му изобразяване на личностните устойчивост, бунт и поражение“. Англоезичната обосновка е „for his cartography of structures of power and his trenchant images of the individual’s resistance, revolt, and defeat“, приемам предложения за по-добър превод.

Сред топроманите на Льоса попадат шедьоври на литературата като „Разговор в катедралата“, „Празникът на Козела”, „Леля Хулия и писачът“, „Раят зад другия ъгъл“, „Лудориите на лошото момиче“, „Градът и кучетата“ (романът, с който писателят се прочува), „Зелената къща“ (за който печели наградата „Ромуло Галегос“, за която си съперничи със самия Маркес). Носител е и на една от най-престижните литературни награди в света – „Мигел де Сервантес“ (1994), която се връчва за испаноезична литература.

Призът за Льоса е и първият за южноамерикански писател след отличаването на колумбиеца Габриел Гарсия Маркес преди цели 28 години – през 1982. За последните шест години пък лаурети на престижната награда станаха петима европейци и един турчин, заради което комитетът на Шведската академия, раздаваща наградите, бе значително разкритикуван.

Чели сте Марио Варгас Льоса и имате мнение за творчеството му? Оставете коментар под този материал и споделете мислите и критиките си към него!