„Леля Хулия и писачът” на Льоса – роман, притеснително добър за Нобелов лауреат

Предполагам, че Марио Варгас Льоса е първият Нобелов лауреат за литература през последните години, който действително предлага литература с висока художествена стойност, а не е предимно социално-ангажиран. Срамувах се малко, че не бях чел нищо негово, когато го обявиха за носител на тазгодишния престижен приз, но в крайна сметка побързах да поправя този факт (тази грешка, както я определих по-късно) и започнах с роман, за който бях чувал почти само хвалебствия – „Леля Хулия и писачът”.

Една от доста добрите страни на романа е, че има сериозен автобиографичен елемент – Марио Варгас Льоса (който и не крие истинското си име в книгата) действително на младини се е оженил за своята леля (като всъщност нямат кръвна връзка), действително е бил журналист и действително е искал да стане голям писател.

Според изказвания на самия Льоса обаче романът е посветен по-скоро на персонажа Педро Камачо, около когото е наглед второстепенната сюжетна линия – ексцентричен мъж, занимаващ се от сутрин до вечер с писане на радиопиеси. Мъж, който се влива в героите си, пише в изключително забързан ритъм, сменя темата веднага щом приключи с предходната, няма никакво друго занимание в живота си освен да пише нискокачествени, но увлекателно за простодушния народ радиопиеси, сам да ги режисира и дори да участва в тях.

Още по-изключителното при Камачо пък е неговата абсолютна абстрахираност от реалния свят – без да има нужда от нищо от него и без да е чел и една книга през живота си, освен сборник с цитати на велики личности, и без да обръща внимание на хората около себе си, когато не им търси съвет за обстановката в Перу.

„Леля Хулия и писачът” е и един перфектно композиран роман –

въпреки привидно елементарната си структура – редуване на историята на Марио Варгитас и Педро Камачо с епизоди от различни пиеси на самия писач. Впечатляващото обаче е колко убедително през писанията на Камачо успяваш да видиш неговото вътрешно състояние – далеч по-ясно, отколкото през самия негов персонаж.

Първостепенната сюжетна линия, тази на повествователя Марио, който когато не общува с Педро Камачо и не размишлява върху това дали той е идеалът за истински писател или просто свръхпродуктивен бездарен драскач, всъщност е ангажиран с първата си истинска любов – с около 14 години по-възрастната му леля Хулия, тяхната невъзможна връзка („Забранена любов”, както е модерно да се казва със саркастична усмивка), опитите да се скрият и единственият начин да реализират прерастващите от платонична обвързаност към страстен контакт техни отношения.

Накратко – „Леля Хулия и писачът” е роман на много високо ниво – всеки от нас е чел и по-добри, но със сигурност и никой не би забравил скоро колоритните и силни живи образи в книгата. И честно казано, ако Льоса е такъв майстор и в другите си творби, значи е един от малкото наистина заслужили с литература Нобеловата си награда.

П.С. – По книгата има американски филм, който се казва Tune in Tomorrow и е с Киану Рийвс. По българските торент-тракъри обаче го няма.

Comments

  1. Иван says:

    С всичко написано съм съгласен, но не и с това че всеки е чел по-добър роман от този. Аз, въпреки че съм изчел десетки хиляди (вкл. и всичко от Льоса), по-добър не съм чел :-)

    Майсторството му си личи и в другите му творби, особено в “Зелената къща” и “Разговор в катедралата” – и 2-те издадени у нас още по соц. време. Колкото до филма (http://www.imdb.com/title/tt0100822/) – определено не си заслужава.

  2. radislav says:

    Благодаря ти за хубавото ревю, ще се чете явно :)

  3. Иван, сигурен съм, че филмът не струва, но винаги е интересно да видиш как някой режисьор съсипва страхотна книга. Но все пак може би е малко пресилено да се каже, че “Леля Хулия…” е най-добрият роман евър : )

    Радиславе, няма да сбъркаш : )

  4. Сибила says:

    Книгата е великолепна в началото, невероятно интересна с преплитащите се истории, но авторът е трябвало да свърши разказа си пореди истинския му край.