Александър Баденфийлд е новият ми любим литературен герой.

12-годишното хлапе е сигурно най-онеправданото човешко същество и просто няма как да не ви разчувства.

Сашко е неразбрано дете – хората по презумпция го мразят заради лошата слава на семейството му, сираче е от малък, а като свирепа мащеха го отглежда злият и досаден иконом Уинтърботъм, който го лишава от всяка мъничка радост на детството.

Онова, към което нашият любимец се стреми, е всъщност хилядолетното търсене на напредналите умове на човечеството – достигането на свръхчовека, иначе казано – безсмъртието. В случая в „Деветте живота на Александър Баденфийлд“ това са деветте живота на ленивата му и глупава котка, която така или иначе не ги заслужава.

След като успява да се сдобие с нейните 8 живота, оставяйки ѝ един от благородство,

започва истинското приключение на Александър и неговият плавен преход към истинския живот. Той вече може да прави неща, за които преди само си е мечтал – да се отдаде на спорт, да яде забраняваните му храни, волно да се носи с каяк по течението, да полети към небесата, изконен блян на всеки човек.

Разбира се, по пътя си младият Баденфийлд среща куп зложелатели и хора, чиято единствена мисия в живота е да правят живота му черен – злобен простак тореадор, неразумен личен шофьор (заради когото Сашко губи единия от ценните си животи), извратени дечица, които му се подиграват, и още куп други.

Но губи ли Александър надежда? Не!

Той продължава да живее и щастливо да губи животите си един след друг, докато не се стига и до очаквания край – последният живот и безкрайната тъга на младия герой, че всичко приключва.

Финалът на самата книга, с оглед любовта ми към природата на Баденфийлд, ми остана необясним – и честно казано не разбрах защо така се случва, той не заслужаваше ужасната си участ. Но пък от друга страна не заслужаваше и цялия негативизъм изсипал се срещу му по протежение на всички 168 страници, осеяни с прекрасните злокобни илюстрации на Софи Блекол…

За финал на ревюто си ще вметна, че то самото е доста подло и само лъже.

12-годишният Александър Баденфийлд като цяло е гадно копеленце

и със сигурност също би ви извъртяло толкова кофти номер. Работата е там, че не те него, а той мрази всички хора и ги пръска с воден пистолет, пълен с кетчуп, разхвърля обелки от банани по улиците и обижда единствения човек, който го обича (свирепия иконом Уинтърботъм). Най-общо казано – и един живот му е много.

А всъщност Сашко е толкова ужасен и циничен, че и с целия този черен хумор около него няма как да не ти стане симпатичен. Илюстрациите на Блекол (които има тук-там и из ревюто) пък още повече изпълват дяволитата обстановка.

Свежа, забавна и разчупваща клишетата – това е „Деветте живота на Александър Баденфийлд“ на Джон Бемелманс Марсиано. Освен това и поредният полиграфически шедьовър на изд. „Милениум“ (не колкото величествената Изобретението на Хюго, но все пак).

Голямо браво и искрена препоръка за книгата!

Истински ревюта за Александър можете да видите при Книжния Жор и от Габриела в Аз чета.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

ОК, забавих се, но си струваше. 62 часа след като Христо от Книголандия взриви блогосферата със светкавична анотация на „Взривената въздушна кула” на Стиг Ларшон се появявам и аз. Да не говорим пък, че издаването на последната част от трилогията „Милениум” съвпадна с превръщането на шведския писател в първия автор, чиито книги са били купени 1 милион пъти в електронен вариант. Има някаква романтична красота в това съвпадение.

„Взривяването на въздушната кула” е убийствено добра книга!

Когато четях предишните, „Мъжете, които мразеха жените” (която освен това описах като “Началото на една обещаваща сага – днес абсолютно мога да се съглася със себе си!) и „Момичето, което си играеше с огъня”, си мислех, че това са страхотни романи, завладяващи, вдъхновяващи, емоционални и т.н. суперлативи, но снощи, към два часа през нощта, когато едва си държах очите отворени заради малкото сън през последната седмица, и на сто и двайсетина страници преди края си казах, че това НАИСТИНА е роман, който те тресе, блъска и не те оставя на мира, ако ще да трябва да изпиеш пет ред була и един литър кафе, за да не изпаднеш в клинична смърт от безсъние.

Сюжети, както обикновено, няма да разказвам. Ако толкова държите да знаете за какво става дума – прав ви път към Книголандия или сайта на Колибри.

Вместо това предпочитам да спомена, че героите тук са по-изчистени от предните две книги. Истински са (казах го и за предходните части, но тук са по-истински), емоционални са и, аха, да ти шибнат един шамар и се налага да отгърнеш страницата, разбирайки, че ти си си тук, а те са си там и не си се пренесъл физически сред тях. Физически не, обаче със сигурност Микаел, Ерика, Лисбет, Драган, Клинтон, Моника и ко. те вкарват във филма. Сиреч в книгата.

Не само персонажите – сюжетът е пипнат с майсторската ръка на сериозен разследващ журналист (какъвто е Стиг Ларшон, чиято смърт все още се свързва от някои конспиратори с негови статии), логически пробойни и дупки няма – всичко се изяснява по най-добрия начин без това да намалява, а тъкмо напротив – увеличава, фабулното качество. Нещата се случват сякаш… естествено и оставаш възхитен от майсторството на Ларшон да си навързва действието.

А делото срещу Саландер към края на книгата, смея да твърде, е просто шедьовър и в големи части от него стоях настръхнал все едно наистина съм в залата, лице в лице със съдия, адвокат, прокурор, свидетели и подсъдими и от тяхното решение зависи нещо, което ще промени моя, МОЯ, живот.

В крайна сметка, когато вчера затворих книгата, си направих една кратка ретроспекция на цялата трилогия. И знаете ли какво осъзнах – най-слабият й момент са първите няколко десетки страници на „Мъжете, които мразеха жените”. След това се започва възходяща линия на качествено развитие и се достига до един зашеметяващ край.

Абсолютно високо качество и безусловна най-висока оценка.

П.С. Дори ми е малко тегаво да пускам материала в блога, защото постоянно ми идват нови и нови мисли, които вече ми е трудно да формулирам.

П.С.2. Алекс, къде се губиш? Аз чета все още няма материал за “Взривената въздушна кула”!

П.С.3. В добро настроение съм. Ако този материал събере 20 или повече коментара, тегля един късметлия, на който безплатно ще изпратя “Взривената въздушна кула”. А повярвайте ми, такива качествени подаръци правя рядко.