Предначална уговорка: Никога не съм бил фен на коледното настроение.

Мразя ужасното струпване на хора, джингъл белс навсякъде и купищата уродливи движещи се фигури в човешки ръст на Дядо Коледа. Покрай това през годините станах и неособено голям фен на празника и на коледния дух, вкупом с ценностите, които би трябвало да носи.

Но нещо в сборника „Поздрави на Дикенс“ ме привлече – познати имена сред авторите в антологията, сладкото заглавие или пък лапландски червената корица. И го изчетох – но част от историите вътре ме отказваха по някое време и не ги довършвах. Отсега предупреждавам – за нещата, които не довършвах, дочитах през ред или просто не харесвах, изобщо няма да говоря.

Вместо това ще кажа по нещо за онези, които ме изкефиха жестоко.

Останалите са просто сантиментални и малко клиширани разкази, пръскащи навред коледен дух и доброта.

Първо – „Санта“ на Стоян Ненов. Признавам, че много нагрубих Ненов след първия си досег с негов разказ (в броя Sex на българската Granta). „Санта“ обаче ме изпълни с удоволствие, защото все едно разказва две напълно различни истории, една динамична и чисто луда психария за малки копеленца в скута на циничен псуващ Дядо Коледа, и една сексуална. Обожавам автори, които не се страхуват да пишат за неща, които обществото по презумпция не одобрява – като гей секса в натюрел например.

„Данило и любовта“ на Албахари също впечатлява, въпреки че носи малко сладникав привкус

след прочита. Албахари, дума да няма, е страхотен разказвач – и трудно някой може само за 3-4 странички разказ да ти покаже цял един живот на самотник, да разкаже историята на две нещастни любови и да се остави със затаех дъх в самия си финал.

Деница Дилова, която толкова възторжено хвалих за сборника „Тънкости на приготвянето“, пък има страхотен принос за цялостния облик на „Поздрави на Дикенс“. Въпреки че това не е типичната коледна история и сюжетът се върти около един самозван Дядо Коледа, това си е разказ за пример – завъртян около една случка, видяна през погледите на двама души. И е много смешен!

Разказът, на който е кръстен и целият сборник – „Поздрави на Дикенс“ на Любов Кронева също си заслужава вниманието. Отново впиянчен Дядо Коледа, една възпълна Снежанка, два мълчаливи ангела… и въпросът можеш ли всъщност да убиеш ангел?

Навярно това ревю оставя впечатлението, че „Поздрави на Дикенс“ е един лековат, приятен и оригинален сборник с разкази.

Не е така – това е просто моят прочит на част от парчетата в него. Всички останали са красиви сантиментални разкази – истории за любов, здрави семейства, вечни ценности, вяра и светлина. Но това просто не са моите истории.

Не са като първият разказ – „Сбогуване с платониците“ на Милен Русков. Ирония, майсторски стил и прекрасен поглед върху едно от първите празнувания на Рождество Христово. Туй е благо същинско.

Спомняте си, че през 2008 „Захвърлен в природата“ на Милен Русков страшно нашумя като един от безспорните шедьоври на новата българска белетристика, стигна до финала на наградите „Хеликон“ (може би най-безпристрастната литературна награда у нас), но изгуби от „Кръглата риба“ с 3:2 гласа. Аз така и не си я взех тогава, чаках ли, чаках, а когато най-накрая я прочетох в началото на януари 2011, изобщо не ми се пишеше за нея и отложих за два месеца по-късно.

Явно има нещо закодирано в романа на Милен Русков, което отблъсква, но поне аз не успях да разбера кое или какво е то.

Книгата всъщност е много добра, безумно увлекателна, елегантно забавно и някак твърде смислена за нова българска проза. Разказва за помощника на човека, който открива Европа за ползването на тютюна – реално съществувалия Николас Монардес. (в действителност през цялото време, докато четях, се чудех дали е случайност колко реално ми звучат някои факти от романа – оказа, че не е било случайно и докторът, както и цитираните в книгата негови трудове съществуват наистина)

Структурата също е много интересна и представлява опит за книга на помощника – леко наивен и малко глуповат младеж, запленен от ерудицията на доктор Монардес, който смята, че тютюнът и всяка негова негова форма на употреба лекуват всяка болежка – физическа или психическа.

Та книгата на помощника е всъщност изградена от глави, посветени на различни пациенти, болести и доказателства на всемогъществото на тютюна (включително и как връща човек от смъртта).

Впечатляващото тук изглежда е правдивият начин, по който Милен Русков успява да звучи като испански младеж от ХVI век. Аз, естествено, няма как да знам как би звучал един испански младеж (не само от ХVI век, но и дори и от ХХ), но си го представях точно така.

Най-силното достойнство на „Захвърлен в природата“ обаче ми се струва осмиването на прекаленото самодоволство и самочувствие – умението да се надсмееш над самонадеян учен човек без фактически да използваш осмиване, без по нищо да проличава някакво друго твое отношение към него освен абсолютно доверие и възхита.