Милен Русков и „Захвърлен в природата“

Спомняте си, че през 2008 „Захвърлен в природата“ на Милен Русков страшно нашумя като един от безспорните шедьоври на новата българска белетристика, стигна до финала на наградите „Хеликон“ (може би най-безпристрастната литературна награда у нас), но изгуби от „Кръглата риба“ с 3:2 гласа. Аз така и не си я взех тогава, чаках ли, чаках, а когато най-накрая я прочетох в началото на януари 2011, изобщо не ми се пишеше за нея и отложих за два месеца по-късно.

Явно има нещо закодирано в романа на Милен Русков, което отблъсква, но поне аз не успях да разбера кое или какво е то.

Книгата всъщност е много добра, безумно увлекателна, елегантно забавно и някак твърде смислена за нова българска проза. Разказва за помощника на човека, който открива Европа за ползването на тютюна – реално съществувалия Николас Монардес. (в действителност през цялото време, докато четях, се чудех дали е случайност колко реално ми звучат някои факти от романа – оказа, че не е било случайно и докторът, както и цитираните в книгата негови трудове съществуват наистина)

Структурата също е много интересна и представлява опит за книга на помощника – леко наивен и малко глуповат младеж, запленен от ерудицията на доктор Монардес, който смята, че тютюнът и всяка негова негова форма на употреба лекуват всяка болежка – физическа или психическа.

Та книгата на помощника е всъщност изградена от глави, посветени на различни пациенти, болести и доказателства на всемогъществото на тютюна (включително и как връща човек от смъртта).

Впечатляващото тук изглежда е правдивият начин, по който Милен Русков успява да звучи като испански младеж от ХVI век. Аз, естествено, няма как да знам как би звучал един испански младеж (не само от ХVI век, но и дори и от ХХ), но си го представях точно така.

Най-силното достойнство на „Захвърлен в природата“ обаче ми се струва осмиването на прекаленото самодоволство и самочувствие – умението да се надсмееш над самонадеян учен човек без фактически да използваш осмиване, без по нищо да проличава някакво друго твое отношение към него освен абсолютно доверие и възхита.

Comments

  1. Иван says:

    И двата пъти, когато четох романите на Милен Русков (“Джобна енциклопедия на мистериите” и “Захвърлен в природата”) имах чувството, че чета не българска, а световна литература. Това ми хареса.