Отривисто отказвах да пиша за „Рязко“ на Людмил Станев. Но няколко месеца по-късно сборникът му укорително ме зяпа от една от много купчини с книги в стаята, където работя, така че се пречупих. Познавам автора от „Няма такава книга“ – една колекция от няколко други сборника, сред историите на които много съм се смял и много съм мислил. Е, стигнах само донякъде, защото се оказа, че след около 80-90 страници хумористичният модел става толкова еднакъв, че все едно разговаряш с пиян човек, забравил какво ти е казал преди да отиде до тоалетната.

Е, рекох си, Станев отдавна не е издавал нещо ново, пък и „Рязко“ е малка книжка – нищо и никакви 120 страници. Зачетох я в един тролей и съвсем скоро съжалявах.

В „Няма такава книга“, докъдето четох, хуморът беше оригинален, макар и в някои моменти досадно еднотипен в повтаряемост на едни и същи езикови схеми, каламбури и сюжетни абсурди. Може да се каже, че този проблем е наличен и в „Рязко“ – само че ако извадим оригиналността и добавим усещането за нещо твърде познато.

Още първите страници са наситени със стари вицове и кръчмарски анекдоти – ако ще и да не са напълно дръпнати оттук-оттам от градския фолклор, те прекалено много напомнят на нещо вече дочуто. А всички знаем – шегите не стават по-смешни с повторение, още повече повърхностните. Заемките от Даниил Хармс пък в началото са толкова натрапчиви, че човек даже не се учудва, когато в една от историите се появява и името на руския чешит.

В едно интервю Людмил Станев отбелязва, че се изисква специални предварителни литературни познания, за да разбереш текстовете му. Навярно бих се съгласил, ако препратките му не бяха обидно очевидни – за Хармс стана дума, но в книжката се появяват например Гогол и изчезналият му гъз (о, колко хитро, но Гогол не се нарича „Гогол“, а „Николай Василиевич“, много трябва да ти сече пипето, за да направиш връзката), трябва да знаеш кой е също така Хемингуей (и приятелят му Скот, хм, сигурно става дума за Ридли?), да имаш някакво понятие от Марк Твен, да мернеш един-два опита за мистификации тип „Борхес“ и разпознаеш маниера на „Монти Пайтън“, да кажем (макар че британската трупа е несравнимо по-тежка артилерия от Людмил Станев).

За да му е интересно също така, читателят не бива да знае стария като света виц за пощаджиите, които пращат подарък на бедно дете, писало до Дядо Коледа, а то после ги нарича крадливи – авторът все пак претворява историята в свой разказ без много-много да я адаптира. Трябва да е чувал (не е нужно да е чел) „Старецът и морето“, да е подочул за Христо Фотев и Йордан Радичков.

Но така де, общата култура не е „специално познание“. Ако някой има претенции да е, нещата са лоши.

Голяма част от разказо-историите на Станев в „Рязко“ са изградени върху повърхностите езикови смешки, рядко – върху някоя негова измислица, която си струва четенето. Като хъркащият оркестър и летящият дядо например – те са любопитни посвоему и без да са нещо особено, а и край няма наниз от тъпизми. Сиреч – непретенциозни шеги, които реално може да са смешни, ако попаднеш в тях из интернет.

Тук е и големият проблем – въпреки че очевидно има дълбочина в доста от разказите на Людмил Станев, човек се отказва да я търси, засипан от ненужно големия брой скучни и елементарни смешки във и около тях. Не може да гледаш „Комиците“ и да четеш Достоевски едновременно, нали? Вниманието ти винаги ще се разсейва от нелепостта на екрана и истинската литература никога няма да вземе превес, докато не изключиш телевизора. Лошото при „Рязко“ е, че „хуморът“ е дотолкова градивна част на текстовете, че абстрахирането от него и опитите да не се раздразниш са невъзможни.

Имах опасения, че може просто аз да не схващам смешките или те да са на недостижимо за мен метаниво. Но се случих на представянето на „Рязко“ през април в София – книжарница „Гринуич“ беше препълнена от хора, а в един момент Людмил Станев зачете някой от разказите си. На ключови места (те трябваше да се забавните) той спираше за секунда и се усмихваше, за да изчака аплодисменти и бурен смях. Но такива не идваха, тук-там някое откъслечно прокашляне.

Преди да бъда разкъсан от собствената си злоба (както може би ще се стори на почитателите на Станев), ще призная, че „Рязко“ има и своите добри страни. На мен ми костваше много усилия да прочета цялата книга и да ги открия, но все пак отчетох няколко.

Сборникът се състои от няколко части (с общо 50 истории в тях) и те действително се преливат леко от една в друга – от по-скоро смешните (или нелепи – според моята дефиниция) към по-сериозните, които и заслужават известно внимание. Към финала се срещат и няколко особено приятни разказа, виждаме затрогващи и стягащи истории от живота на спешния медик и на бохема (Людмил Станев е и двете), а стилът е блестящ, докато не се появи тъпа шега, за да го замаже.

Силно вярвам, че негативното ми мнение към „Рязко“ се дължи на плоския хумор в сборника – ако има нещо, което мразя изключително, то е бездарните смешки и хората (в случая – писателите), в чиито текстове натрапчиво усещаш къде трябва да прихнеш във весел кикот, но само въздъхваш с досада.

Ако този основен елемент го нямаше, книгата щях да възприема коренно различно. Но пък явно и така се харесва много – на доста места вече се изказаха ласкаво за „Рязко“. Така че преди да съм ви отвратил с мнение или преди да съм ви отказал да се докоснете до Людмил Станев, препоръчвам да хвърлите поглед на ревютата по-долу, които хвалят различни качества на сборника, макар и с половин уста да признават, че не е най-добрата творба на автора си.

Милена Ташева, „Аз чета“: Тези истории не са смешни. Не по начина, по който са смешни „Мисия Лондон“ или „Английският съсед“. Не са и тъжни, както е тъжен Георги Господинов. Най-истинската дума за тях е, че са „истински“.

Темз, „На по книга, две“: Езикът на Станев е най-приобщаващият му коз. Той съсредоточава в себе си толкова виталност и хумор, че няма как читателят да не се окаже с подпряна на едната ръка брадичка като заслушано в приказки дете. Както една позната се изрази – „Станев е natural story teller”.

Христо Блажев, „Книголандия“: Людмил Станев разказва едни малки истории за малки хора – често със сърца, по-големи от телата им, разказва за промяната в света в последните десетилетия, която някъде обръща всичко с главата надолу, а другаде едва-що се забелязва.

А ето и няколко случайни цитати с подбрани смехории – не ги отбелязвах по време на четенето, а разгърнах книгата, след като написах ревюто. Не беше трудно да се спра на това онова.

„Друг един тип ми разказа, че един нос по Черноморието е наречен на жена, която отказала на султана. Ясно какво – и до днес носът се казва „Еми, не“.“

„Настаняваме се в апартамента му и започва молебен за слънце. За самия молебен не викаме поп, а започваме да ядем и пием като евреи след четиресетгодишен преход в пустинята. Някои играят карти и се надпсуват весело. Стига се и до синхронно псуване. Други готвят така, че пушекът, който се вдига от скарата, може да обърка случаен чужденец, че наближава Кремиковци.“

„Пари поне имаше – пишеше хороскопи за разни медии. Самият той не си вярваше поради простата причина, че сам ги измисляше.“

„Който не вярва на тази история, нека гледа на нея като на приказка.“ – краят на един разказ, далеч не най-абсурдният.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Е много е свежа, книгата на Деян Копчев е просто много свежа!

Ако ви се занимава с леко и приятно четиво, което постоянно те разсмива, мисля, че ви трябва „Лятна детективска история с таралеж“.

Не че разказите в сборника са връх на писането – те по хиляди параграфи отстъпват на големите майстори в кратките форми, рядко сюжетът се радва на особена дълбочина, а персонажите, освен главния герой, прекалено често стоят малко статично като развитие.

Но в крайна сметка на кого са му притрябвали тези неща?

Всеки обича понякога да захвърли тежката литература, да вземе нещо бързо, цветно и да се изкефи на макс. „Лятната детективска история“ е нещо такова – сбирщина страхотно написани шантави истории за писатели, секс, психари и с неочаквани краища дори за хора, които са виждали бая неочаквани краища.

Героите на Копчев доста често са писатели, доста често пият и доста честа правят саркастични забележки. Те говорят точно така, както говори един истински човек, а някои реплики са толкова открояващи се, че ти се прищява да си ги присвоиш (но да, да, знаеш, че това би било жалко).

Персонажите са впечатляващи и с някои свои маниери – няма спор, че в голямата си част централният герой в същината си е един човек, и от време на време личат тези самонадеяни жестове, които го доказват. Те са вмъкнати в текста толкова естествено, толкова визуално, че когато например някой си каже: „Жалко, че нямах слънчеви очила. Иначе щях да си ги сложа.“, леко се подмокряш, защото съвсем ясно се очертава надутата походка на пича, когото толкова добре си опознал в последните страници.

Илюстрация: Мария Недялкова

За да не ме разберете погрешно – героите не са еднакви, просто някои от тях в есенцията си  приличат. Например освен детектива, търсещ немъртви, впиянчения писател и зарязания циник (които са като различни лица на един и същ човек) имаме и един супердобър сценарист на порнофилми, хлапе травестит, едно адски грозно дете, двама стопани на кучета, които си лафят за квантова физика (разказът е един път!), пич, който е влюбен в ебати яката, но и страшно тъпа мацка, един Чарлз Буковски (бе не е наречен така, ама си личи, мамка му) и т.н. и т.н.

Вече казах за неочаквания край – почти всички от историите (може би без първата, най-дългата, за чието водаческо място в сборника имам резерви) са толкова добре цъкнати, че читателят вижда, че му се готви нещо ужасно, от време на време предугажда какво би могло да е то, Копчев го залита здраво към едно или друго и накрая – бам!, не знаеш откъде ти е дошло. Абе, образец!

И картинките са готини – да, в „Лятна детективска история с таралеж“ има картинки, които не са много, но са страхотни и запомнящи се, а това силно допринася допълнително за цялата кинематография на сборника. Да не говорим, че той самият е изпълнен и доста добре, коректорските грешки са колкото броя на тестисите ми, хартията е приятна, шрифтът радва и като цяло е удоволствие да държиш книгата в ръце.

Илюстрация: Мария Недялкова

Има си хас, препоръчвам я яростно – Деян Копчев, гарантирам, ще ви хареса страшно много,

ако не се червите, когато някой пръдне или псува, ако не закривате очи, когато в някой филм се стигне до по-горещи сцени, а и ако не са ви напукани устните, защото ще се наложи доста да се посмеете.

Бонус: Издателите от Deja Book са се погрижили и книгата да е максимално достъпна и тя струва 11,90 лева, което е доста скромно на фона на пазара. А и вече казах, струва си.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

От години като пример за много добър сборник с разкази давам „И други истории“

на Георги Господинов – бидейки толкова бързи, оригинални и оперативно лишени от клишета, те носят непринудено удоволствие за всеки опитен читател.

Моментът, в който зачетох „И всичко стана луна“, разбрах, че 12-те години чакане за нов сборник от Г.Г. са си стрували напълно*. Всичко тук е с няколко класи над познатото ниво – праща те в пулсиращата безтегловност на „Невидимите кризи“, но вече с невероятна литература!

„И всичко стана луна“ съдържа точно 19 разказа – когато ги четеш поред, сякаш всеки следващ оспорва мястото на предишния ти фаворит. Изключително оригинални сюжети, подплатени от страхотни заглавия и пълнокръвни герои.

Господинов е известен с тефтерчето си, в което записва мисли по време на пътувания, разходки или дори обикновено шляене (това наскоро ни бе напомнено от поне 3 текста в „Невидимите кризи“) – в него той улавя моменти, които после пренася на хартия. Това е и което виждаме в „И всичко стана луна“ –

детайлите около нас, чиято монументалност твърде рядко осмисляме.

Замисляли ли сте например, че никой не гледа уличните музиканти в очите, но те могат спокойно да оглеждат лицата на минувачите? Или пък кое е най-често срещаното име в света, а и какво може да те откаже от дълго готвено самоубийство? А може би каква е историята на чудак, който търси място във влака за облечена като детенце кукла? Какво всъщност е първи януари** или какво пише на телефонната будка?

Едно от най-омразните ми неща в литературата е един добър разказ да бъде разсечен от непремерено клише. В „И всичко стана луна“ няма нито едно! Една от историите, „Азбука на жените“, дори леко намига към тази особеност на сборника – там главният герой, писател, „откупува“ история за книга от свой приятел от детинство и по време на диалога им му заявява най-категорично, че за клишета в изложението ще сваля цената. Басирам се, че на Георги Господинов цената не е паднала и с една стотинка!

Тук е моментът да споделя и могъщите изречения, с които са издигнати разказите – всяко от тях и само по себе си носи неудържима енергия, отделните истории са като алманаси за афоризми, впримчени в централната линия, но превърнали се в петте ѝ стълба.

Финалите… са разтърсващи (дори и в редки моменти – предвидими).

Дочитайки почти всеки от текстовете, страховита тръпка преминава по цялото ти тяло – като читател си неимоверно щастлив да се докосваш до такава литература, а като човек – озоваваш се изправен пред често неконтролируема емоция. Далият името на сборника – „И всичко стана луна“ например, макар да е с една идея по-сантиментален и нравоучителен, отколкото ми допада по принцип, през почти цялото време ме държеше със зяпнала уста, а накрая, признавам си, и ме разплака. А ако някой просто ми разкаже на маса сюжета му, ще му се изсмея!

Искаше ми се да кажа по няколко думи за всеки от разказите, защото има единици от тях, които не ме възхитиха (като „Обащиняване“ или „О, Хенри“, които се четат през доста блудкава мараня). За съжаление, толкова текст няма кой да чете, а и много ми се иска да оставя максимална част от удоволствието на четящите сборника. Важното е, че въпреки хомогенността, подредеността и цялостта на „И всичко стана луна“, историите в него са плашещо разнообразни – и няма как да е иначе, когато си говорим за над 10 години събиране на моменти, спомени и мисли и съдворяването им с близкото до съвършенство писателско перо на Г.Г.

В последните дни пламенно препоръчвам „И всичко стана луна“ на всеки, с когото говоря.

Ще продължа да го правя и занапред, а подозирам, че това ще стане и една от книгите, които често подарявам.

Но за бога, Жанет-45, такъв сборник има нужда от колекционерско издание с твърди корици!

* „Коледните истории“ са извън сметките, някак…

** „Първи януари винаги е тежък за преживяване, трябва да се оправиш с цялата неяснота на нещо, което претендира да е начало, а е най-обикновен пуст следобед след тежка нощ.“

Напоследък около „Теория за материята & светлината“ се вихри истерия.

Аз въобще и не бях чувал за сборника на Андрю Портър допреди няколко седмици, когато внезапно ми се струпаха няколко крайно положителни отзива. Нямаше начин – Портър почука и на моята библиотека и го зачетох – първо с нарастващо удоволствие, после с лека досада, а накрая с меланхолия, която спокойно може да се обърка и с безразличие.

„Теория за материята & светлината“ е сборник с десет истории и с перфектно оформление (което си е запазената марка на Millenium).

Всъщност прочетох книгата преди повече от седмица и краткият експеримент, който направих преди да начена това ревю, показа, че и десетте разказа силно са се запечатали в паметта ми. Длъжен съм да обясня, че това не ми е привично и обикновено запомням само онова прочетено, което ме впечатли и може някой ден да ми хрумне да разкажа някому или да се върна към него.

Допускам, че причината за това са прекрасните заглавия на Портър –

с дребни изключения те са просто наглед маловажни детайли от повествованието. В „Койоти“ например се разказва за семеен раздор и опропастен съпруг през погледа на дете… а койотите присъстват само като далечен вой в някоя самотна нощ. Речните кучета от „Речно куче“ пък са животинки, които двама братя замерват от време на време – а самият разказ фокусира върху чудовищно престъпление, притъпено от нехайни младежки сетива.

Проблемът на сборника е, че макар и с едва десет истории, с течение на текстовете те започват твърде много да си приличат. Има например поне три разказа, в които повествовател е малко момче – то е поставено в различни ситуации, семейна среда, дори възраст, но в различните истории просто звучи като един 10-годишен вчера и днес. А в един друг разказ същият този 10-годишен вече е малко по-голям и се влюбва в момиче от амишката общност.

Героите зрели мъже също твърде много си приличат –

егоистично жадният за внимание персонаж от „Азул“ е едно към мен с разведения добряк от „Меркин“, а пък и двамата са като близка проекция на абстрактния млад и влюбен младеж от „Кожа“ (прекрасни 21 изречения – освен че прочетох няколко пъти най-краткия разказ в сборника, взех, че и преброих изреченията и сега не знам случаен ли е броят им, или не е).

Не знам на какво се дължи приликата между голяма част от историите и дали Портър прекалено много поставя себе си или нечий прототип в разказите, но поне в моя случай това далеч не допринесе в добра светлина.

Трябва да се признаят две страхотни парчета – освен „Кожа“, „Бури“ е изключителен разказ

за сложните отношения между брат и сестра (братът, както можете да се сетите, вече изглежда като стар познат за читателите на Портър, но образът на сестрата е интригуващ и внася свежест маааалко преди последната страница на книгата) и онова, което ни е толкова трудно да признаем дори пред себе си, а какво остава за някого другиго, пък бил той и най-близкият ни човек.

„Теория за материя & светлината“ също е силен разказ – той е и единственият, разказан от женска гледна точка. Макар и малко клиширано, той трогателно поставя на преден план големия избор, който хората често трябва да направят – прагматизмът vs. идеализмът.

[dropshadowbox align=”right” effect=”lifted-both” width=”250px” height=”” background_color=”#ffffff” border_width=”1″ border_color=”#dddddd” ]В един от разказите учителка казва на героя, който е описал свое ужасяващо преживяване в есе – „Читателят има право да научи какво се е случило!“ Въпросът е дали и ние, читателите на Портър, понякога имаме правото да разберем какво става с персонажите му след доста невзрачните финали на разказите.[/dropshadowbox]Раздвоен съм относно финалите на Андрю Портър – от една страна те обичайно почти винаги те запращат в нищото, оставят без идея какво се е случило и какво ще стане и ти отнемат изконното право да научиш края. От другата страна – май такива са финалите и в живота…

За стила на писателя съвсем си млъквам – Портър е истински майстор в писането

и рядко може да се натъкнеш на слаба фигура, неуместна метафора или дори дума не на място (поздрави и на преводача Ралица Кариева за това).

Естеството на всички останали недостатъци обаче свалят нивото  на сборника и водят само към една мисъл – този човек със сигурност ще е много, много по-добър в по-дългите форми! Добре, че вече излезе и романът му „Между дните“.

Final summation: 50-50. „Теория на материята & светлината“ не е чак феномен в историята на разказите, но пък и може да предложи хубави изживявания, ако не се изчете изведнъж или на два пъти (както аз сглупих да направя). У Портър обаче се вижда онази мощ, която е въпрос на време да избие – затова и „Между дните“ ще е една от следващите книги в ръцете ми.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )