„Рязко“ пиршество на стари вицове и плосък хумор

Print

Отривисто отказвах да пиша за „Рязко“ на Людмил Станев. Но няколко месеца по-късно сборникът му укорително ме зяпа от една от много купчини с книги в стаята, където работя, така че се пречупих. Познавам автора от „Няма такава книга“ – една колекция от няколко други сборника, сред историите на които много съм се смял и много съм мислил. Е, стигнах само донякъде, защото се оказа, че след около 80-90 страници хумористичният модел става толкова еднакъв, че все едно разговаряш с пиян човек, забравил какво ти е казал преди да отиде до тоалетната.

Е, рекох си, Станев отдавна не е издавал нещо ново, пък и „Рязко“ е малка книжка – нищо и никакви 120 страници. Зачетох я в един тролей и съвсем скоро съжалявах.

В „Няма такава книга“, докъдето четох, хуморът беше оригинален, макар и в някои моменти досадно еднотипен в повтаряемост на едни и същи езикови схеми, каламбури и сюжетни абсурди. Може да се каже, че този проблем е наличен и в „Рязко“ – само че ако извадим оригиналността и добавим усещането за нещо твърде познато.

Още първите страници са наситени със стари вицове и кръчмарски анекдоти – ако ще и да не са напълно дръпнати оттук-оттам от градския фолклор, те прекалено много напомнят на нещо вече дочуто. А всички знаем – шегите не стават по-смешни с повторение, още повече повърхностните. Заемките от Даниил Хармс пък в началото са толкова натрапчиви, че човек даже не се учудва, когато в една от историите се появява и името на руския чешит.

В едно интервю Людмил Станев отбелязва, че се изисква специални предварителни литературни познания, за да разбереш текстовете му. Навярно бих се съгласил, ако препратките му не бяха обидно очевидни – за Хармс стана дума, но в книжката се появяват например Гогол и изчезналият му гъз (о, колко хитро, но Гогол не се нарича „Гогол“, а „Николай Василиевич“, много трябва да ти сече пипето, за да направиш връзката), трябва да знаеш кой е също така Хемингуей (и приятелят му Скот, хм, сигурно става дума за Ридли?), да имаш някакво понятие от Марк Твен, да мернеш един-два опита за мистификации тип „Борхес“ и разпознаеш маниера на „Монти Пайтън“, да кажем (макар че британската трупа е несравнимо по-тежка артилерия от Людмил Станев).

За да му е интересно също така, читателят не бива да знае стария като света виц за пощаджиите, които пращат подарък на бедно дете, писало до Дядо Коледа, а то после ги нарича крадливи – авторът все пак претворява историята в свой разказ без много-много да я адаптира. Трябва да е чувал (не е нужно да е чел) „Старецът и морето“, да е подочул за Христо Фотев и Йордан Радичков.

Но така де, общата култура не е „специално познание“. Ако някой има претенции да е, нещата са лоши.

Голяма част от разказо-историите на Станев в „Рязко“ са изградени върху повърхностите езикови смешки, рядко – върху някоя негова измислица, която си струва четенето. Като хъркащият оркестър и летящият дядо например – те са любопитни посвоему и без да са нещо особено, а и край няма наниз от тъпизми. Сиреч – непретенциозни шеги, които реално може да са смешни, ако попаднеш в тях из интернет.

Тук е и големият проблем – въпреки че очевидно има дълбочина в доста от разказите на Людмил Станев, човек се отказва да я търси, засипан от ненужно големия брой скучни и елементарни смешки във и около тях. Не може да гледаш „Комиците“ и да четеш Достоевски едновременно, нали? Вниманието ти винаги ще се разсейва от нелепостта на екрана и истинската литература никога няма да вземе превес, докато не изключиш телевизора. Лошото при „Рязко“ е, че „хуморът“ е дотолкова градивна част на текстовете, че абстрахирането от него и опитите да не се раздразниш са невъзможни.

Имах опасения, че може просто аз да не схващам смешките или те да са на недостижимо за мен метаниво. Но се случих на представянето на „Рязко“ през април в София – книжарница „Гринуич“ беше препълнена от хора, а в един момент Людмил Станев зачете някой от разказите си. На ключови места (те трябваше да се забавните) той спираше за секунда и се усмихваше, за да изчака аплодисменти и бурен смях. Но такива не идваха, тук-там някое откъслечно прокашляне.

Преди да бъда разкъсан от собствената си злоба (както може би ще се стори на почитателите на Станев), ще призная, че „Рязко“ има и своите добри страни. На мен ми костваше много усилия да прочета цялата книга и да ги открия, но все пак отчетох няколко.

Сборникът се състои от няколко части (с общо 50 истории в тях) и те действително се преливат леко от една в друга – от по-скоро смешните (или нелепи – според моята дефиниция) към по-сериозните, които и заслужават известно внимание. Към финала се срещат и няколко особено приятни разказа, виждаме затрогващи и стягащи истории от живота на спешния медик и на бохема (Людмил Станев е и двете), а стилът е блестящ, докато не се появи тъпа шега, за да го замаже.

Силно вярвам, че негативното ми мнение към „Рязко“ се дължи на плоския хумор в сборника – ако има нещо, което мразя изключително, то е бездарните смешки и хората (в случая – писателите), в чиито текстове натрапчиво усещаш къде трябва да прихнеш във весел кикот, но само въздъхваш с досада.

Ако този основен елемент го нямаше, книгата щях да възприема коренно различно. Но пък явно и така се харесва много – на доста места вече се изказаха ласкаво за „Рязко“. Така че преди да съм ви отвратил с мнение или преди да съм ви отказал да се докоснете до Людмил Станев, препоръчвам да хвърлите поглед на ревютата по-долу, които хвалят различни качества на сборника, макар и с половин уста да признават, че не е най-добрата творба на автора си.

Милена Ташева, „Аз чета“: Тези истории не са смешни. Не по начина, по който са смешни „Мисия Лондон“ или „Английският съсед“. Не са и тъжни, както е тъжен Георги Господинов. Най-истинската дума за тях е, че са „истински“.

Темз, „На по книга, две“: Езикът на Станев е най-приобщаващият му коз. Той съсредоточава в себе си толкова виталност и хумор, че няма как читателят да не се окаже с подпряна на едната ръка брадичка като заслушано в приказки дете. Както една позната се изрази – „Станев е natural story teller”.

Христо Блажев, „Книголандия“: Людмил Станев разказва едни малки истории за малки хора – често със сърца, по-големи от телата им, разказва за промяната в света в последните десетилетия, която някъде обръща всичко с главата надолу, а другаде едва-що се забелязва.

А ето и няколко случайни цитати с подбрани смехории – не ги отбелязвах по време на четенето, а разгърнах книгата, след като написах ревюто. Не беше трудно да се спра на това онова.

„Друг един тип ми разказа, че един нос по Черноморието е наречен на жена, която отказала на султана. Ясно какво – и до днес носът се казва „Еми, не“.“

„Настаняваме се в апартамента му и започва молебен за слънце. За самия молебен не викаме поп, а започваме да ядем и пием като евреи след четиресетгодишен преход в пустинята. Някои играят карти и се надпсуват весело. Стига се и до синхронно псуване. Други готвят така, че пушекът, който се вдига от скарата, може да обърка случаен чужденец, че наближава Кремиковци.“

„Пари поне имаше – пишеше хороскопи за разни медии. Самият той не си вярваше поради простата причина, че сам ги измисляше.“

„Който не вярва на тази история, нека гледа на нея като на приказка.“ – краят на един разказ, далеч не най-абсурдният.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

 

 

Comments

  1. […] 579 дни след последното ревю в Литературата Днес (за „Рязко“ на Людмил Станев, една покъртваща книга) се появява чисто ново, за […]