Обещах на Боланьо да не спирам за говоря за шедьовъра му „2666“.

Да го правя винаги, когато ми се удаде възможност, винаги когато някой ме пита какво да си вземе за четене, когато поиска да знае какво наскоро ме е забило в земята или кое според мен е книгоиздателското събитие на 2013 г.

Защо му го обещах? Ще опитам да го обясня с няколко изречения и с подбрани цитати от романа нагледно ще покажа как го прави Боланьо. И съм почти сигурен, че ви подпечатам визите към близката книжарница.

Малко история за „2666“ – романът е издаден след смъртта на Боланьо и първоначално е замислен от него като пет отделни книги. След смъртта му и прочита на черновите, определени от него като окончателни, наследниците му и редакторите решават, че не могат да нарушат цялостта на творбата и я издават в едно книжно тяло.

Никой не знае какво означава заглавието, защото числото 2666 (а всъщност и никаква комбинация от тези цифри) не се споменава никъде в книгата. Би могло да е всичко – в моя прочит се забавлявах да търся какво би могло да е „2666“ и стигнах до 4 приемливи хипотези. Ако чета отново, вероятно ще намеря и още. Вероятно всеки ще намери и още.

„2666“ събира стотици герои – живи и мислещи, те влизат под кожата на читателите си без нито за миг да усъмнят в пълнокръвността си. Боланьо рисува с финес и лекота всякакви типажи – от литературни критици до чернокожи журналисти, от мексикански курви до елитни американски компаньонки, от властни бизнесдами до завеяни домакини, от полицаи сексисти до наркотрафиканти, убийци и изнасилвачи, от чалнат професор по литературознание до нацистки наместник в полско село, 500 евреи и тумба пияни деца.

Но това са съвсем малка част от хората в армията, която превръща „2666“ в самостойна и самодостатъчна вселена, в километрична мозайка от човешки характери, съдби, морални терзания и низки страсти – и купища препратки към реално съществуващи личности и събития (в един от епизодите например мексикански киноман разказва, че има първия филм на Робърт Родригес, заснет, докато режисьорът е пиян и друсан, а името му така и не се появило във финалните надписи; в друг се появява реалният образ на Максим Горки; така или иначе – неминуемо е в „2666“ да не се натъкнете на поне един свой любимец).

Гиганското чудовище от близо 1000 страници е структурирано в пет части,

свързани помежду си от редица ключови елементи, общи герои или наглед маловажни детайли из повествованието. Мистериозната фигура на гениален писател, чиято самоличност никой не знае, тегне над цялостната рамка на историята. Но там са и висяща на простора книга за висша математика, и „Конвърс“, и отрязана гърда, и магазин за компютърни части.

„2666“ е изтъкана от стотици вътрешни истории – при все че всяка от петте части привидно следва гледната точка на своите централни персонажи, действието непрекъснато бива разсичано от идващи и отиващи си (но завинаги или само временно?) нови и нови герои с техните микросветове, оплитащи се концентрично около една тема… само и само в един момент да се окаже, че докато си хвърлял куп усилия да разбереш какво точно се случва, си изпуснал пред погледа си нещо гигантско.

Боланьо си играе с времето и пространството с такава лекота, че те оставя да се озърташ объркано как така от луксозен мадридски ресторант в наши дни се е минало през Детройт през 60-те и се е стигнало до годините след Октомврийската революция в Москва или до стотици изнасилени и избити мексикански жени от 93-а до 99-а година в мистериозно градче близо до границата на Мексико с Щатите.

Концентричните кръгове около петте части се преплитат, изблъскват и комуникират помежду си, но сходни процеси се случват на микрониво и в самите герои.

Боланьо илюстрира мимолетна мимика с изречение от 3 страници,

няма проблем да избълва безумна метафора за мях, пълен и непълен с вода, не се свени да псува, да е зловещо брутален, да се лее за кръв, пениси, чекии, нарязани скротуми, цици, изнасилвания с дръжка от метла, шила, забити в ануса, а после романтично да изрисува с тишина сипещия се над Венеция сняг.

Изобщо не са пренебрегнати и поредица от размишления за изкуството, живота, любовта, смъртта, какво ли още не… Те се появяват като пространни разговори на този или онзи герой с другиго и в много случаи наглед са изсипани случайно – но бързо се оказва, че в „2666“ няма нищо случайно. Книга на простора, Робърт Родригес, „Кожената маска“ или неприлично висок германец, боксов мач, журналисти, проститутки, серийни убийци, килограми кокаин и алкохол, секс, кръв, пот и сперма навсякъде – и всичко това води някого към нещо, по някаква причина, която почти никога не съвпада с мислите на читателя.

Думите в „2666“ действат като наркотик – искаш да препрочиташ някои пасажи,

в много случаи и цели страници, диалози, убийствени описания на нещо съвсем незначително отново и отново.

Стилът на писане и качеството на българския текст са потресаващо добри. Тук аплодисментите са за преводачите – Катя Диманова, Мариана Китипова и Маня Костова, които са направили фундаментално хомогенен текст от чудото на Боланьо, за редактора Лилия Добрева и за коректора Мила Томанова, допуснали забележително малко грешки предвид титаничния обем на книгата.

„2666“ е огромна книга – като качество, замисъл, изпълнение. В нея има страшно много от всичко, за което се сетите, освен посредственост, чете се изключително бавно и всяка дума е на точното си място.

Четеш „2666“ и ти се ще да препишеш всичко. Лично аз се задоволих с около 4 страници бележки за най-впечатляващите моменти. Малко по-долу съм поставил и малка част от тях, за да илюстрирам многообразието на стила и формата при Боланьо.

Преди да започна това ревю, заразгръщах „2666“, за да си я припомня – и с огромна изненада установих, че почти на всяко случайно отгръщане попадам на пореден литературен минишедьовър… и 4-те страници бележки станаха 8, с лекота биха могли да набъбнат и до 16, 32, зависи кога ще реша, че съм прекрачил границата и вече не само не селектирам, но и машинално копирам наред.

Би било глупаво да не отбележа очевидното – че този роман не е за всеки

и се изисква определена подготовка и сериозен набор от прочетени книги, изгледани филми и фонови знания в редица области, за да се докосне човек до сърцевината на текста. Не смятам, че аз успях да го направя, но се оказа, че съм достатъчно интелигентен, за да видя колко много пропускам – и да зачакам с нетърпение „2666“ да отлежи в ума ми, за да я прочета след някоя и друга година отново.

Цената на изданието е 40 лева, а самото то е изпипано почти съвършено – лично при мен след изчитането на книгата, тя си остана като нова – а това са си 1000 страници и стискам ръката на човека зад полиграфията.

Романът може и на пръв поглед да изглежда солена покупка, но преди да дадете същата сума за които и да е други 2 или 3 книги, се замислете дали наистина не предпочитате вместо тях да поставите в скута си абсолютния, напълно шлифован, лишен от клишета и възхитителен за поне 4 от човешките сетива шедьовър на Роберто Боланьо и „Рива“.

Като цяло обаче „2666“ на български език е литературно събитие, което просто не може и не трябва да се пропуска. Роберто Боланьо запленява, омагьосва, инжектира с отровата си и те кара да му обещаеш, че ще говориш за него при всяка възможност.

Отделни пасажи от книгата:

„Всеки от нас мечтае да се ожени за теб, да заживее с теб, да имате деца, да остарее до теб, но сега, в този миг от живота ни, единственото ни желание е да запазим твоето приятелство.“

„Курвите – каза му Еспиноса в нощта, когато Пелетие му разказа за Ванеса – трябва да се чукат, а не да им правиш психоанализа.“

„Няма приятелство, каза гласът, няма любов, няма етика, няма лирическа поезия, която да не е брътвеж или пустословие на егоисти, трели на измамници, гъргорене на предатели, гукане на кариеристи, кукуригане на педерасти.“

„Изгледа част от посредствено предаване, в което четирийсетгодишна дебелана търпеше обидите на тлъстия си трийсет и пет годишен съпруг и новата му приятелка – трийсетгодишна полудебелана.“

„Роса помнеше как за секунди Чарли Крус бе погледнал баща ѝ по различен начин, сякаш се мъчеше да отгатне накъде възнамерява да го повлече. Чарли Крус, както вече споменахме, беше спокоен човек и през тия няколко секунди неговото спокойствие, мирната му нагласа не се промени, ала вътре в лицето му се случи нещо, сякаш лещата, през която наблюдаваше баща ѝ, спомняше си Роса, вече не му служеше и той се опитваше спокойно да я смени. Това действие отнемаше по-малко от частица от секундата, но през това време погледът му неизбежно оставаше оголен или празен, във всеки случай свободен, тъй като едната леща се прибираше и се спускаше друга, а двете действия не се осъществяваха едновременно, та в продължение на тази частица от секундата, която Роса помнеше като да я беше измислила сама, лицето на Чарли Крус бе останало празно или се бе опразнило с изненадваща между другото скорост, със скоростта на светлината, да речем, ако трябва да прибегнем до сравнително точно, макар и преувеличено сравнение, и това опразване включваше цялото лице, дори косата и зъбите, въпреки че да кажеш коса и зъби при такова опразване беше все едно да не кажеш нищо, чертите, бръчките, капилярите, порите, всичко се опразваше, оставаше незащитено, всичко придобиваше съотношението, чийто единствен ответ, както си спомняше Роса, можеше да бъде само, макар че и това не беше, световъртеж и желание да се повърне.“

„Когато рецепционистът го попита знае ли, че Майкъл Джексън бил купил или се опитал да купи скелета на човека слон, Фейт сви рамене и каза, че Майкъл Джексън е болен човек. Не ми се вярва, отвърна рецепционистът, загледан в нещо очевидно важно на телевизионния екран.

– Според мен – каза той, без да откъсва очи от телевизора, който Фейт не виждаше, – Майкъл знае много неща, които ние не знаем.

– Всички знаем много неща, които си мислим, че другите не знаят – каза Фейт.“

„Понякога Елвира Кампос я връхлиташе чувството, че цяло Мексико е полудяло. (…) Понякога Елвира Кампос си мислеше, че най-добре би било напусне Мексико. Или да се самоубие, преди да навърши петдесет и пет. Може би петдесет и шест?“

„Пръв влезе Хуан де Диос Мартинес. Къщата мирише на сперма и алкохол, каза той. Как миришат спермата и алкохолът? Ами лошо, каза Хуан де Диос Мартинес, честно казано, миришат лошо. Но после свикваш. Не е като миризмата на разложена плът, с която никога не свикваш и която прониква в главата ти, даже в мислите ти и колкото и да се къпеш и да се преобличаш три пъти на ден, продължаваш да усещаш миризмата няколко дни, понякога седмица, понякога цели месеци.“

„Шофьорът го попита откъде е. От град Мексико, каза Серхио. Безумен град, каза шофьорът. Веднъж ме нападнаха седем пъти в един и същи ден. Оставаше да ме изнасилят, каза шофьорът, като се засмя в огледалото за обратно виждане. Нещата са се променили, каза Серхио, сега таксиметровите шофьори нападат хората. Чух това, каза таксиджията, вече беше време.“

„- А как изглежда поглед, изпълнен с див страх? – попитал Попеску.

Лекарят се оригнал два пъти, размърдал се в креслото и казал, че било като поглед, изпълнен с набожност, но празна набожност, сякаш след тайнствени странствания на набожността ѝ е останала само кожата, сякаш набожността е била първоначално мях, пълен с вода в ръцете на татарски ездач, който в галоп навлиза в степта и ние го виждаме да се смалява и изгубва, сетне ездачът се връща или по-скоро признакът на ездача се завръща, или пък неговата сянка, или представата за него и носи изпразнен мях, вече без вода, тъй като по време на пътуването я е изпил всичката или той и конят му са я изпили всичката, и сега мехът е празен; това е обикновен мях, празен мях, всъщност необикновен е издутият от вода мях, но пък издутият от вода мях, чудовищният издут от вода мях не приютява страх, не буди такъв, нито го изолира, докато празният мях прави всичко това и точно него той видял в лицето на математика – един абсолютен страх.“

„Ингеборг питаше Райтер  защо не пише поезия и Райтер ѝ отговаряше, че цялата поезия във всичките си разновидности се съдържа или може да се вмести в един-единствен роман.“

„- Исус е шедьовърът. Крадците са посредствените творби. За какво са там? Не за да възвеличат разпъването на кръста, а както смятат някои наивни души, а за да го скрият.“

„- Значи този Удет се е самоубил заради салонните интриги на Гьоринг? – каза. – Значи този Удет не се е самоубил заради концентрационните лагери, нито заради зверската сеч на фронта, нито заради опожарените градове, а защото Гьоринг го набедил, че е некадърник?“

„Но същевременно бил достатъчно гол, за да може руснаците да видят със собствените си очи какви размери имат румънските мъжки членове, което в този случай, отбеляза Арчимболди, е измамен пример, тъй като той е виждал голи румънски войници и техните атрибути по нищо не се различават от, да кажем, средните немски размери, докато пенисът на генерал Ентреску – отпуснат и посинял, както се полага на пребит и впоследствие разпънат на кръст мъж, бил двойно и тройно по-голям от общоприетото за един мъжки член – бил той румънски, или немски – или пък френски, ако трябва да привеждаме още примери.“

„Възможно е също, помисли си Бубис, да са любовници, тъй като е всеизвестно, че много често любовниците възприемат взаимно жестовете си, най-вече усмивките, мненията, гледищата, с една дума, целия онзи повърхностен инвентар, който всеки човек влачи със себе си до смъртта, подобно на камъка на Сизиф, този, считан за най-хитър сред човеците Сизиф, да, Сизиф – синът на Еол и Енарета, основател на град Ефира, старото име на Коринт, град, който Сизиф превърнал в сцена на веселите си лудории, тъй като с гъвкавото си тяло и с интелектуалната си подвижност, която във всяка превратност на съдбата виждала шахматна загадка или криминален случай за разплитане, и със своята предразположеност към шеги и закачки, и майтап, и насмешка, и подигравка, и присмех, и дяволии, и шутовски номера, и злъчен сарказъм, и карикатура, и орезиляване, и остроумие, и присмехулничество, и ирония той се захванал да краде, тоест да отмъква притежанията на всички странници, минаващи оттам, като не се посвенил дори да обере съседа си Автолик, който също крадял може би с недоказуемата надежда, че обереш ли крадец, сто години си светец, и по чиято дъщеря Антиклея Сизиф се увлякъл, тъй като Антиклея била много красива, истински бонбон, ала същата тази Антиклея имала официално годеник, или с други думи казано, била сгодена за някой си Лаерт, дето впоследствие се прочул, но това изобщо не възпряло Сизиф, понеже освен всичко той имал за съучастник бащата на момичето, крадеца Автолик, чието възхищение от Сизиф пораснало така, както расте уважението на обективен и почтен артист към друг, по-надарен от него артист, така че Автолик, нали бил човек на честта, удържал на дадената на Лаерт дума, но заедно с това не погледнал с лошо око, нито приел като обида или оскърбление към бъдещия си зет любовните попълзновения, с които Сизиф атакувал дъщеря му, и според мълвата тя в крайна сметка се омъжила за Лаерт, но преди това се отдала на Сизиф един-два пъти, шест-седем пъти или може би десет-петнайсет пъти, неизменно с благоразположението на Автолик, който жадувал съседът му да оплоди неговата дъщеря, за да му роди тя внук, хитър като Сизиф, та при едно от въпросните похождения Антиклея прихванала и девет месеца по-късно, когато вече била омъжена за Лаерт, се родъл синът ѝ, рожба на Сизиф, когото нарекли Одисей и който действително се метнал по хитроумие на баща си, дето пет пари не давал за него, а продължил да живее живота в разгул и пиршества, и наслади, оженил се за Меропа, най-слабо сияещата звезда в съзвездието на Плеядите точно защото се омъжила за смъртен, за някакъв изпаднал смъртен, изпаднал крадец, изпаднал гангстер, отдаден на разгул, заслепен от разврат, който не се посвенил да прелъсти Тиро, дъщерята на брат си Салмоней, и то не защото я харесвал, не защото Тиро била невероятно секси, а защото Сизиф мразел собствения си брат и искал да му стори зло, и заради всичко това след смъртта си Сизиф бил осъден да бъда в ада камък нагоре до върха на хълм, откъдето камъкът наново падал долу и оттам Сизиф пак го бутал нагоре до върха и камъкът повторно падал долу и така вечно, едно жестоко наказание, което не съответствало на престъпленията или греховете на Сизиф и което било по-скоро отмъщение на Зевс, защото разказват, че веднъж Зевс минал пред Коринт с отвлечената от него нимфа и Сизиф, който бил по-изобретателен и от глада, подушил добра сделка и когато скоро оттам минал Азоп, бащата на момичето, отчаяно търсещ дъщеря си, щом го видял, Сизиф обещал да му разкрие името на похитителя на дъщеря му, при условие обаче че Азоп уреди извор да бликне в град Коринт, с което Сизиф доказал, че бил добър гражданин или пък че бил жаден, и Азоп се съгласил и бликнал кристалноструен извор и Сизиф издал Зевс, а последният, разгневен, изпратил ipso facto Танатос, смъртта, която обаче не надвила Сизиф, понеже той с майсторски номер, висше проявление на неговия хумор и остроумие, заловил и оковал Танатос – подвид, достижим за малцина, подвид, достижим наистина за малцина, и дълго време държал Танатос окован във вериги, и през цялото това време нито един човек не умрял на земята, и била златна ера, в която хората, без да престават да са хора, живели без угрозата на смъртта, тоест без угрозата на времето, понеже време имало в излишък, и това може би отличава всяка демокрация, излишък от време, принадена стойност във време, време за четене и време за размисъл, докато накрая Зевс се намесил и тогава Сизиф издъхнал.“

„Когато баронесата се канеше да го попита къде е открил семейството си, при какви обстоятелства и как, Арчимболди стана от леглото и ѝ каза: слушай. Баронесата се вслуша, ала нищо не чу, само тишина, пълна тишина. Тогава Арчимболди ѝ каза: за това става дума, за тишината, чуваш ли я? Баронесата понечи да му каже, че тишината не може да се чуе, че се чува единствено звукът, но това ѝ се стори проява на прекален педантизъм и тя замълча. А Арчимболди се приближи, както си беше гол, до прозореца, отвори го и се надвеси наполовина навън, сякаш се канеше да се хвърли в канала, но в действителност изобщо нямаше такова намерение. Когато се прибра, каза на баронесата да се приближи и да погледне. Баронесата, гола като него, стана, отиде до прозореца и видя как над Венеция вали сняг.“

Ако ти харесват ревютата в Литературата Днес, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Трябва да призная, че на Роберто Боланьо (ударението е на „а“) се точа отдавна.

След като бях възхитен от разказа му „Синът на полковника“ в първия брой на БГ Granta, се случи така, че в ръцете ми се озова сборникът „Телефонни обаждания“. Няма как да не сте го забелязвали по книжарниците, защото корицата му е просто изключителна.

Разбираемо подходих със свръхочаквания и… всъщност те бяха донякъде оправдани. Поне в началото едва ли има читател, който може да се оплаче – първият от трите цикъла в сборника („Телефонни обаждания“) е чудесен, а пилотният разказ е направен като биография на измислен писател толкова майсторски, че се наложи да проверя дали наистина такъв автор съществува.

Така или иначе, качеството на парчетата в първия цикъл варира – всъщност днес, няколко седмици, след като съм прочел сборника, по заглавията се сещам безпогрешно само за един от тях – едноименният „Телефонни обаждания“. Той разказва за една дълга дистанционна връзка, но въпреки емоцията и депресивността някак не успява да те разтърси (или поне мен).

Вторият раздел, „Ченгета“, просто не струва. Възможно е субективизмът ми тук да е прекален или първият цикъл да е вдигнал доста летвата, но просто ми се струва, че Боланьо се опитва да разкаже интригуващи екшън истории с някаква поука, но не му се получава нито едното, нито другото – или поне има доста, доста по-добри примери и при динамичните разкази, и при моралистките.

Третата част обаче вече е наистина висш пилотаж и дори само тя да се прочете целият сборник би струвал доста повече от коричната си цена.

„Житие-битие на Ан Мур“ е цикъл с четири любовни истории. Вероятно клеймото „любовна история“ никак не звучи атрактивно за по-сериозните читатели, но в случая си говорим за действително дълбоки сетивни пластове.

От тези четири истории те удря жестока депресия и атмосфера на нереализирани емоции – колкото и щастлив да е човек, когато подхване разказите, след всеки от тях му иде само да зяпа глупаво в тавана и да се чувства… прецакан, защото така се е вживял в някого от героите, че не може да не изпита и най-тегавите им чувства и пагубно безсилие.

Така или иначе, третата част оказва изключително въздействие – поне при мен се оказа така.

В най-общи линии целият сборник „Телефонни обаждания“ (който е с това съдържание и в оригиналната си публикация от 1997г.) може да се раздели и чисто качествено на три части – първата е ужасно изпипана технически, писана с онзи майсторлък, присъщ на южноамериканците; втората са просто донякъде увлекални разказани истории, а третата крие метафизиката на цялата книга – идеалният емоционален завършек на разказвач от световна класа.

От години си мечтая за читава българска периодика… Каквото и да си говорим, фактически в момента такава няма.

От едната страна са седмични вестници като „Литературен вестник“, „Култура“ или „Словото днес“, но те са насочени предимно към критика и към доста тясна аудитория и поне аз не познавам човек, който да е виждал някого в метрото например да е разгърнал „Култура“. От другата страна пък са масивните периодични списания наследници на социздания – като „Съвременник“, „Пламък“, „Факел“ (и отчасти „Море“), които също като че ли просто се отправят към библиотеките, към една дузина интелектуалци и към „Български книжици“, където обикновено събират прах.

Молих се, молих се за литературно списание, направено по западен модел, което да се прави, за да се купува, а не за да се раздава на семействата на публикуваните автори, и ето че на молбите ми бе откликнато, когато преди няколко месеца медиите гръмнаха с новината, че GRANTA ще се издава и в България. А забележете – феноменът големи и читаеми медии (като „Дневник“ например) да говорят за литература и не просто да препечатват прессъобщения е нещо страшно рядко у нас. Защо? Защото GRANTA е ужасно стабилна световна марка и заслужава внимание – стига да не бъде осрана по български, което бе и най-лошия ми страх – една GRANTA България, която не струва и колкото „Словото днес“…

И ето – GRANTA България е вече абсолютен факт – познайте кой на 24 май си купи първия брой от „Български книжици“!

ОК, цената е солена – 20 лева (18,99 всъщност, но това си е един Стамболов отвсякъде), но преди да се вика срещу нея трябва да се има предвид, че чисто като книжно тяло списанието е брилянтно – добра хартия, приятен печат, оригинална, а не чужда корица, илюстрации и фотографии, малко над 330 страници. Фактически, антология като тази, в този формат, не би трябвало да струва под 15-20 лева, така че лично за мен цената е перфектна. (Вметка – очаквах, че GRANTA ще е ежемесечник, после реших, че ще излиза на сезон веднъж, но накрая се оказа, че ще е на половин година, така че 38 лева за 12-месечие никак не е много, ако се интересуваш от литературния тренд.)

Но това са празни приказки – в крайна сметка 5, 10 или 20 лева все едно, ако съдържанието си струва!

А в GRANTA България, въпреки че имаш ужасно високи очаквания, всичко е на ниво. Може би не всичко е перфектно, а има и някои леки дефектни, но просто общата оценка от изданието е много, много над средната.

Първият брой на списанието си има всичко, за което един читател може да мечтае:

затрогваща емоционална история („Рожденият ти ден дойде и отмина“ на Пол Остър), лична драма в абстракция („Стая след стая“ – Джонатан Фоер), фантастика (разбираемо, тя е доста, като може да се отличат „Гентек“ на Владимир Сунгарски и „Човешки мигове пред Третата световна война“ на Дон Делило например), писателски биопсис (Артър Милър разказва за свои колеги в „Усещане за Челси“), съспенс (великият Стивън Кинг!) и страхотен хумор (Роберто Боланьо и У Цин дори са достатъчни).

Впечатляващо малко слаби текстове като за антология от такъв калибър може да се видят в дебютното издание на GRANTA у нас – всъщност имаше само един разказ, който така и не успях да дочета, защото ми омръзна, но това го отдавам на тоталната липса на интерес от моя страна към израело-палестинския конфликт. Въпреки че не съм фен на фантастиката пък (повечето ми познати и читатели знаят, че даже и не я понасям и много рядко посягам към подобни четива), нещата в жанра тук се оказаха достатъчно увлекателни, за да не ме изгубят – честно, дори препоръчвам „Минало“ на Богдан Русев – чудесна антиутопия на един свят, в който комунизмът не е паднал (за сметка на това – скапан край, но не всеки е съвършен) и „Гентек“ на Владимир Сунгарски – идея, която просто не е за разказ, а за цял роман.

GRANTA България, естествено, си има и своите бисери, които горещо, много горещо препоръчвам!

Единият от тях безспорно е „Рожденият ти ден дойде и отмина“ на Пол Остър. Американецът така или иначе е страхотен майстор на словото и само с половин изречение може да те разплаче, затрогне или ужаси – и с този си разказ (с биографични елементи, ако не греша) той го прави безпогрешно, описвайки мислите на един застаряващ мъж, който не може да заплаче при смъртта на майка си.

Иначе – „Синът на полковника“ на Роберто Боланьо – вярвате ли, че някой може просто да разкаже с вмъкнати свои коментари един скапан филм за зомбита и от това да излезе толкова вълнуващ разказ, че хем да се впечатлиш от лигава любовна история, хем да се задавиш от кикот на остроумните забележки на самия Боланьо към нея?

„Те ме мразят“ на У Цин – признавам, че китайската проза не ми е много интимна и за това бях на косъм просто да прескоча тези десетина странички от GRANTA. Оказа се, че те са повече от приятни – постмодерен разказ на една антиутопия за китайски клошар, който просто седи и си гледа бой между други двама мъже, а след като е арестуван от дракони роботи и разпитван с часове от банкомат… просто си иска дзяодзъ. Накрая има и куче, и мацка. Няма да кажа повече!

Зорница Гъркова пък е представена с „Девет на осми“ – нямам си и на идея коя е Зорница Гъркова (според биографичната бележка е перничанка и това е първата ѝ художествена публикация), но пише страхотно! Ако не е имала невероятен късмет с писането на разказа си, то това е име, което трябва да се следи занапред.

И накрая – Стивън Кинг! Отдавна не бях чел своя отколешен любимец и веднага щом затворих GRANTA България (понеже „Дюната“ на Кинг е последният разказ в нея, а и неслучайно, защото часове след него не бива да четеш нищо друго) съжалих заради това… Както винаги, Кинг просто те увлича с неподражаемия си стил, мятка те напред-назад по наглед линеарната си фабула, а накрая просто те запокитва нанякъде така, че те забива в стената и не осъзнаваш къде се намираш. Това е Кинг, това е „Дюната“, те трябва да се прочетат!

П.П. GRANTA България прави адски силен старт и ще е истинска изненада, ако той не бъде белязан от финансов успех за издателите от CIELA. Моят съвет като читател към тях обаче е да ограничат рекламата на собствените си издания в списанието. ОК е да публикуваш разкази на свои автори, но не е толкова ОК да слагаш цели извадки от бъдещите им романи – първо, че те съвсем не са по темата на броя – „Бъдеще“ (не че тя не е достатъчно относителна, за да обхваща абсолютно всичко, но все пак!), и второ – не звучат като цялости, а са просто незавършени фрагменти.

Рекламата е очевидна (макар и не грубовато натрапчива) и не ми допада. Въпреки това е успешна, защото и двата откъса от бъдещи романи, на Красимир Дамянов и на Момчил Николов, звучат страхотно и ме спечелиха да ги прочета целите веднага след излизането.

П.П.2. Представянето на GRANTA България, бр. 1, е на 30 май, сряда в НДК – в рамките на Панаира на книгата.