Момчил Николов разказва за „Машини за любов“, писането и бързата литература

Момчил Николов е един от авторите с голямо значение за развитието на съвременната ни литература. Като един от основателите на кръга „Бърза литература“ (заедно с Тома Марков, Радослав Парушев, Богдан Русев и Стефан Иванов), като автор на „Горният етаж“, „Hash Oil“ и „Фрагменти от стая“, като носител на „Хеликон“ за романа си „Кръглата риба“, като сценарист на култови телевизионни предавания (като двете програми на Мартин Карбовски и „Горещо“ на Венета Райкова), като почти мистичната висока самотна фигура, която понякога се появява на различни литературни четения или представяния в София и други градове.

Само след дни излиза новият му роман „Машини за любов“ – книга първа от трилогията „Кръглата риба“. Историята на трилогията започва през 2006, когато Момчил Николов пише „Горният етаж“ и почти лекомислено лепва подзаглавието „Книга трета“. „Аз не съм имал сигурно идеята да пиша трилогия, но като съм го написал на първата книга – няма да се излагаме“, разказва самият той в един кратък разговор на по бърбън.

Фигурата на Момчил Николов е обвита в мъгла – за разлика от други съвременни автори, чиито лица гледат от всякъде, които можеш да видиш по телевизията, да чуеш по радиото, да срещнеш по баровете или по литературни четения, той рядко се появява. Няма PR – смята, че не е работа на писателя да прави това, което по света прави издателят.

„Странно е – ти си седял, писал си книги, а после трябва да си мислиш сам рекламата, да си организираш сам нещата. Аз си върша моята работа и не мога да мисля за издателските проблеми“, обяснява той. „Не ми се занимава с това нещо, който иска – да го прави.“

Казвам му, че на практика името му е непознато, няма онзи „емблематичен“ статут на други негови, далеч по-неталантливи съвременници. Той обаче ме убеждава, че предпочита да е така. „За мен е по-важно да ми четат книгите, а не да знаят кой съм, що съм.“

Едно от най-впечатляващите неща в прозата на Момчил Николов са историите, които звучат толкова истинско.

Самият аз го открих през 2006 с романите му „Горният етаж“ и „Hash Oil“ и се влюбих. Оттогава насетне едно от големите ми чудения е случвали ли са се наистина неща. Облекчаващо или изнадващо, авторът ми казва, че писателят винаги има нещо, за което да се хване, но обикновено прозата е от типа „какво би станало, ако…“

„В книгите просто си казваш – ами ако се беше случило така, а не иначе, и оттук нататък можеш да си измислиш абсолютно всичко.“

„Няма много истински неща – хората обикновено смятат, че за да напишеш нещо и то да е добро, трябва да си го преживял. Целта не е да разкажеш една история, а хората да изпитат усещания – без значение каква история разказваш, въпросът е какво внушаваш по време на тази история – и това става на по-различно ниво. Естествено, трябва да е увлекателна, да има сюжет, за да не захвърлиш книгата все пак, но беше по-важно е да накарам хората да изпитат нещо, когато я прочетат.“

Това е и което прави Момчил Николов в „Машини за любов“ – внушава и въздейства на читателя, при това с наистина увлекателна история. Всъщност две истории. Въпреки всички ми молби да разкаже за читателите нещо накратко за самата книга, той отказва. Твърди единствено, че това са две книги, вплетени в една; историите на двама герои, които макар да изглеждат съвсем различни, са огледални образи. „И двамата имат сходни мечти, мечтите и на двама им се разминават по сходен начин.“

„Единственото, за което мога да гарантирам, е, че книгата е хубава.

Аз съм написал един текст във фен-страницата (може да го прочетете по-долу, бел.ред.) и там съм се изразил достатъчно ясно защо съм написал романа и защо е важен за мен – дали ще е важен и за някой друг си е негова работа. Аз наистина държа да правя това, което на мен ми харесва. Просто бях сигурен, че трябва да напиша тази книга точно в този момент. Да приключа с трилогията веднъж завинаги.“

Едно от нещата, които държа да разбера, е начинът му на писане. Съвсем технически – дали сяда нощем, пил или трезвен, пушил или непушил, денем по обяд, под напрежение или в пълно спокойствие.

„Пиша много рано сутрин, много трезвен; сутрин, когато е много тихо. Пиша си рано, около 6 часа, няколко часа. Е, когато вече си стигнал до там, че си много в книгата, забравяш за какво става въпрос и се занимаваш само с това.“

„Аз не мисля, че е възможно неглижираното писане – да се напиеш, да напишеш нещо, само като ти е кеф. Да стане хубав разказ, да, но аз разкази не съм писал поне от 15 години. Тогава така пишех, така започнах да пиша –пиеш много, пушиш много и го правиш нощем – при това едновременно. Купувах си една бутилка водка, слагах си я в хладилника, сядах, една кутия цигари, започвах да пиша и си изпивах бутилката.“

Говорим си малко и за съвременната българска литература. „Чудесна е, има писатели, четат се. Има много неща, което излизат напоследък – последно прочетох и на Чарли („Животът не е за всеки“, Радослав Парушев, б.р.), и на Васото („Деград“, Васил Георгиев, б.р.) книгите, на Мая Вуковска един роман, който излезе.“

Препоръчва за четене разказите и на двамата.

Твърди обаче, че напоследък силен роман не е видял. „Романът е сложно нещо. „Алкохол“ например ми харесва – заради това, което е. Кайо (Калин Терзийски, б.р.) просто е седнал, решил е да бъде откровен и си е разказал живота. Има и такъв вид роман – „Алкохол“ като роман в този вид е написан добре.“

Засягаме, разбира се, и темата за кръга „Бърза литература“. „Връзките ми с бърза литература са чудесни, виждам се с всички, пием, говорим си. Става обаче по-скоро случайно, не се уговаряме примерно, ето сега в петък се виждаме „Бърза литература“. Всичко това сме го правили ей така. Преди време Томата (Тома Марков, б.р.) трябваше да избере за една нова поредица на „Жанет-45“ няколко млади автори, да ги препоръча по-скоро, той ни се обади и така се получиха нещата.“

„Всички са много различни хора. Норман Мейлър казва за своите приятели: излизам с тях, пием заедно, говорим заедно, чукаме заедно, взимаме наркотици заедно и после се прибираме вкъщи и всеки пише сам.“

Какво казва Момчил Николов за „Машини за любов“?

Често се взирам се в лицата на непознати хора и се опитвам да отгатна какви са били преди животите им да ги обработят до хипнотичното състояние на почти постоянна, неясна и мъчителна скръб. Иска ми се да ги видя като деца, когато светът е бил млад за тях. Когато всичко е предстояло, било е красиво и загадъчно, а животът им се е търкалялал като топка пред тях. Защо не са уловили топката ? Защо са я оставили да им се изплъзне? Защо са се повредили?
Възможно ли да бъдат поправени? Да получат обратно всичко това което са загубили? Белезите от миналото да бъдат заличени и те да заживеят в един миг извън Времето – съвършен и изпълнен с цялото загубено през годините щастие.

За това написах тази книга и я озаглавих Машини за любов. Заради мечтите, копнежите и любовта, които оставяме да се изплъзнат, защото изглежда прекалено лесно да бъдат уловени.
Машини за любов е първата част от трилогията Кръглата риба, с която, за добро или лошо се занимавам от седем години насам.

Когато през 2005 година написах една малка книжка на име „Горният етаж“ и лекомислено я обявих за последна част на трилогия, нямах представа какво ме чака. Не знаех, че това е само върхът на нещо, скрито дълбоко в мен. През 2008 година от там, от дълбините на въображението ми изплува, едно дълбоководно чудовище – хищно, могъщо, апокалиптично; една адска конструкция от идеи и теории. Кръглата риба.

С „Машини за любов“ историята едновремевенно свършва и започва. Свършва за човекът, който я е писал и започва за човека, който ще я прочете.

След почти хиляда страници, десетки герои и сюжетни линии, стотици възможности, между които писателя избира съм сигурен, че литературата е паралелен свят и симулация на Живота. В нази симулацията понякога може да срещнем самите себе си.Такива, каквито сме били, или такива, каквито ще бъдем.

Ние, повредените машини за любов.

Намерението ми е в седмиците преди книгата да излезе да споделя с вас на тази страница, парчетата от този свят, останали извън кориците, но не по-малко важни от това, което е между тях. Това, вероятно би обяснснило много неща.

Благодаря на всеки, който стане част от общноста на този паралелен свят. Знам, че когато човек хареса нещо във Фейсбук той може да направи така, че да го видят и други хора. Това е чудесно.

Кои са деветте неща, които „Машини за любов“ е –

според редакторката му Мария Донева

1. Увлекателна. Чете се на един дъх. Неизбежно между страниците й ще има трохи – ако по време на четенето огладнеете, това няма да ви накара да я оставите настрани. (Вреден навик. Постойте гладни и си дочетете книгата с апетит.)

2.  Фантастична. В нея се описват поредица от невероятни събития. Извънземни. Източна митология. Метафизика. Ангели и демони. Машини за любов. (Да, има такива. Работят.)

3. Реалистична. Съдържа педантично точни дати, данни и факти от живота ви такъв, какъвто вече сте започнали да го забравяте. (Не знам от къде авторът знае тези неща за вас. Познава ви.)

4. Романтична. Книга, която причинява мечти. Отглежда ги, създава ги, показва как се прави мечтаенето. В някои моменти е болезнено красиво, в други – възбуждащо. (Абе не знам, на мене ми действа.)

5. Космополитна. Амбициозно замислена и уверено, точно изпълнена. Със замах и с прецизност в детайлите. (Открива сто посоки за пътуване, всичките – към себе си.)

6. Ерудитска. В различни области на природните и хуманитарните науки. (Вече казах, наистина има машини за любов.)

7. Вълнуваща. Изведена до край. Тъжна. Щастлива. Любовна. Отчаяна. Иронична. (Да, едновременно.)

8. Смешна. Особено на онези места, на които ако не се изсмееш, ще трябва да се разревеш. Или да се гръмнеш. (Като в живота.)

9. Любима. (Само я започни. Ще усетиш.)

Очаквайте скоро и ревюто на

Литературата Днес за „Машини за любов“