Литературата Днес

„Кастинг за месия“ на Петър Делчев може и да е художествена литература с поносим обем (под 550 стр.), но това не бива да ви заблуждава – роман е, но е тежък за четене. Лично аз отсъдих за това по факта, че скоростта ми на четене падна осезаемо от 75-80 стр./час до смехотворните 45-50.

„Кастинг за месия“ е невероятно интелигентен, сложен, мащабен роман – на места звучи дори грандиозно.

Сюжетът ни запраща в едно посткапиталистично и високотехнологично общество, 2054 г., когато християнските църкви се решават да опитат да си върнат геополитическото влияние в света, да затрият Схизмата от 1000 г. по-рано и отново да станат Едно. За целта е направен Вселенски събор, запокитен на анонимен тихоокеански архипелаг, готвен 30 години и приютил в себе си над 5000 делегати на най-високо ниво от всички християнски конфесии.

Сега един спойлер, който няма да навреди – оказва се, че, логично, католици и православни под шапката на Русия са се наговорили след Събора и фиктивните му решения отново да си поделят света. Проблемът е Куратора, гениалният организатор на целия Събор, който предвидливо отравя всичките 5184 делегати с обяснението е, че единственият антидот е гласуването на единодушни решения по съвест и изпитване на истинската им вяра. Шит, а? Спокойно, това е само първата глава, далеч преди истинската завръзка на събитията.

Както би могло да се очаква, подобен Събор, който по план трябва да промени хода на християнството, неминуемо завлича световното внимание към себе си и стотици хиляди богомолци (в книгата – пилигрими) се втурват към Архипелага, за да засвидетелстват подкрепа или с идеята да го щурмуват и разтурят (а разтурването е трудно, защото събитието се охранява от не кого да е, а от Руския тихоокеански флот), хиляди зяпачи и няколко солидни банди пирати, готови да заграбят това-онова.

В центъра на водовъртежа в Тихия океан се оказват един тайнствен пияница (добре де, може и само аз така да го виждам, но човекът си пие от сутринта), живеещ инкогнито на островче в Архипелага, най-мощният китайски гангстер, мистериозният балкански субект Дякона, латиноамерикански садист обвързан с ислямистки групировки, африкански канибал пират и, разбира се, водачката на секта, твърдяща, че жените са сексуални робини, а Иисус е травестит.

Представете си – около всеки от тези персонажи се завърта отделна сюжетна линия,

която тече паралелно с останалите, докато всички заедно не се забатачват до немай-къде.

Двете основни течения на действието обаче са Съборът на отровените християнски делегати и интернационалната медийна група, WRTT, купила правата за отразяването му.

Всички знаем, че в света на медиите, особено през 2054 г., когато технологиите вече би трябвало да са достатъчно напреднали, за да манипулират всичките ни сетива, рейтингът е всичко. Затова и WRTT са готови да се впуснат в доста сериозни машинации и да провокират кървав конфликт, хвърчащи глава и крайници и избиващи се за тв слава християни – само за да си възвърнат загубите от отразяването на Събора.

Любим герой – русата психопатка Никол, младото журналистическо острие на WRTT, която пристига в Архипелага като обикновен репортер, но скоро се оказва в центъра на Голямата игра. Суперсексапилната Никол е перфектният герой, винаги може да те изненада, шокира, удиви и възбуди. И от началото до края, гаранция, няма да разочарова феновете на хладнокръвни персонажи с болни мозъци.

Най-важното в „Кастинг за месия“ обаче става на самия Събор, в овална зала, наречена „Окото“.

Тук Петър Делчев е направил истински шедьовър – развиват се десетки апологии на християнството, дебатите за filioque-то носят истинска интелектуална наслада, а кулминационната реч (на няколко части) за учението на т.нар. омилети, търсещи разумното обяснение на религията, може да накара привържениците на религиозната философия да квичат от радост, сляпо вярващите да гледат тъповато, а атеистите – да се замислят в какво точно не вярват.

Лично аз, който от време на време лаически позачитам християнска философия, останах очарован от случващото в „Окото“ на „Кастинг за месия“. Там от Библията и гностическите евангелия се минава през средновековни философи като Августин Блажени, зачекват се идеите на Реформацията и Просвещението, поръсва се с щипка атеизъм, омазва се със солидна доза чиста физика и накрая се стига до разобличаването на най-голямата според омилетите ерес в християнството, изповядвана 2000 години в Църквата.

(Б.а.: Ако бе издаден 50 години по-рано и бе стигнал достатъчно далеч, „Кастинг за месия“ почти със сигурност щеше да си получи мястото в Index Librorum Prohibitorum.)

Целият този мащаб на романа, десетките гледни точки и интелигентният разказ го правят една същинска Илиада – 3 хилядолетия по-късно.

Петър Делчев е направил истински подвиг, произвеждайки тази книга – тя просто не звучи като титулярните съвременни български романи и притежава потенциала за пълноценно участие на чужди пазари, но навярно само дотам.

Големият проблем май е, че „Кастинг за месия“ няма необходимата емоционалност, за да те разтърси.

Интелектуално – със сигурност може да ти пусне разума във въртележката си, но в същината си е мащабна епическа фантастика, на която никак нямаше да навреди малко повече дълбочина на героите например за сметка например на десетките страници мудно и в голямата си част излишно описание на геополическите процеси в света от 2020 до 2050 г.

Освен това стилът на писане има своите трески за дялане – да, с изказа си Делчев прави четивна тази тухла (по думите на Христо Блажев, Книголандия), но си просто за затвора да нанижеш дума по дума такова чудо и да го съсипеш като през пет страници изцепваш литературни престъпления като „Ах, този Джими Шу!“ и „Такава си беше нашата Никол“.

На доста места комай се прекалява и с авторовите разсъжденията – добрият автор разсъждава чрез действията на героите си, Делчев го прави успешно и съвсем не е нужно толкова често да извежда в прав текст поуки и изводи.

(Б.а.: Книгата няма редактор. Един добър редактор навярно щеше да допринесе за поправката на тези слаби места, ама нейсе…)

Също така малко дразни наивитетът на моменти – книгата изобилства от технологични джаджи, които звучат свежо, но някак не изглеждат достатъчно адекватни за след 40 години на фона на ежедневните революции, които виждаме днес. Таблети през 2054 г.? Really?

Final summation: „Кастинг за месия“ е книга, която трябва да се прочете.

Още в самото начало човек забравя, че чете български роман, а това е грандиозен плюс за който и да е наш автор. Книгата надали някога ще се нареди сред големите в световната литература, но погледната с нашия си аршин е наистина задължителна. В крайна сметка „Кастинг за месия“ демонстрира, че романи не се пишат за половин година, както им се ще на мнозина нашенски творци.

Final summation 2: След първата титулна страница и преди „Глава 1“ ще видите надпис „Първа част: Съборът“. При положение, че издателите от „Сиела“ не са счели за нужно да упоменат, ще го направя аз – Втора част тук няма да намерите, тя предстои да се издаде.

Фурора около „Кастинг за месия“ развърта Христо Блажев в Книголандия.

Не ми е известно друг досега да е писал за книгата, но очакваме ревю във Вещерския книжен рафт.

Ако някъде другаде се появи книжно ревю за романа – най-лесно ще го видите, ако следите агрегатора на всички български блогъри за книги – ето тук.