Триста литературни богове, навярно никога не съм виждам такава книга… Обяснявам.
„Енигма“ на Антони Казас Рос тръгва по петите на четирима непознати – наглед съвсем различни един от друг, които малко по малко оплитат пътищата си. Това са преподавател по литература със странна книжна обсесия (за нея – по-долу), млада невинна студентка/барманка, асоциална и няма японка и талантлив и арогантен поет, който си изкарва прехраната с мокри поръчки.
Истински ужас, какофония от различни характери, през които през цялото време прозира един общ глас. Не вярвам да видите този глас преди средата на „Енигма“, в началото той едва доловимо шепти, хваща се за една или друга дума и е загадъчен като бледа нощна сянка. Но после –
бог да ви е на помощ, защото проклетията така закрещява, че може да ти пробие тъпанчетата.
Най-големият недостатък на романа са ужасните диалози – като съдържание те са прекрасни и бях очарован от това с каква лекота ми вменяват едно или друго усещане. Формата им обаче е истинско престъпление – звучат толкова неестествено, не на място, че в един момент се зачудих дали тази книга не е писана през XVIII век, въпреки че е позиционирана в наши дни. (Не мисля, че това се дължи на превода обаче, защото останалият текст се лее почти безупречно.)
Най-големият позитив са десетките, стотици енигми, изскачащи зад всеки ъгъл. Казас Рос изненадва непрекъснато – почти във всяка една от главите (които са от 1 до 4 стр., всяка разказана от някого от четиримата герои) се появява изпипано с перфекционистка интелигентност, които се оплита още повече в общото кълбо.
И еротиката.
В „Енигма“ има дяволски много секс от всякакъв вид – не е чудно, че героите са събират в група, наречена „Философи от будоара“ – Маркиз Дьо Сад е толкова пропит в Антони Казас Рос, че не бих подарил тази книга на майка си.
Жоаким, Зое, Наоки и Рикардо нито за миг не излизат от еротизма, всяко тяхно желание е свързано със сексуална страст… но в това няма и капка хедонизъм, защото те се стремят не към частично задоволяване, а към цялостно единение.
„Всъщност точно за това съм си мечтала винаги: да бъда по-скоро стихът, отколкото поетът. Тялото на Зое е стих, вашето тяло е стих, тялото на Рикардо също и сякаш ние четиримата образуваме една поетична правдивост, изразена чрез сексуалността, сътворила едно голямо тяло, в което четири къса намират своята завършена пълнота.“ (Наоки)
Най-странното е, че колкото и да има в изобилие фалоси, пищни гърди, устни върху влажни вагини, езици в ануси, оргазми, голи невръстни момичета, нежни докосвания и брутални прониквания – в нито един момент човек не чувства, че чете порнография, не усеща нищо нередно и не му се иска омерзен да затвори книгата с чувството, че е прекрачил и собствената си морална граница (като в „История на окото“ на Батай например).
„Енигма“ е ерудиран и интелигентен роман за хармонията между единените различни части –
непотребни за никого сами по себе си. Влизайки в цялото те се превръщат в безполов, асексуален андрогин, способен да задоволи сам в себе си всички свои потребности.
„Светът ни е толкова циничен, че и най-дребният порив към хармония, най-дребният идеализъм се приемат за наивност.“ (Жоаким)
Чувствам се длъжен да кажа и няколко думи за книгите – общата черта между четиримата герои е любовта не само към литературата, но и към самите книги. С това е свързана и обсесията на единия от героите, за която по-горе споменах – понякога той полудява, влиза в книжарница и започва да унищожава последните страници от романи на автори, които убиват героите си, защото не може да понесе писателския им егоизъм.
И в крайна сметка историята около четиримата се извива в грандиозно престъпление,
способно да унищожи с размах основите на литературата – за него няма да кажа и думичка, освен че изпитвам почти физическо удоволствие да чета добре написани книги за книги („Сянката на вятъра“ на Сафон и разказът „Тльон, Укбар и Tertius Orbis“ на Борхес са ми еталони). В случая – изпитах.
Final summation: Ако с думите си досега не съм ви уведил, че „Енигма“ си струва, прилагам и един последен цитат. Не мисля, че библиофил може да остане безучастен към него.
„Да прекосявам книгите мълчаливо за мен бе изненадващо преживяване. Усещах всеки автор и всеки текст по съвършено органичен начин. Книгите имаха пряко въздействие върху цялото ми същество и от време на време се налагаше да им разменям местата. Една книга се молеше да дойде на масата, за да открие този ден читател. Друга искаше да се върне на рафта и да се претопи в анонимната маса. Някои автори крещяха и не можеха да търпят азбучния ред, искаха определено да се спасят от някое фатално съседство и го заявяваха силно на висок глас. Достатъчно бе човек да се вслуша в книгите, за да разбере, че не може да им налага каквото и да било. Една книга е жив организъм със своите нужди, мечти и изисквания. А често книжарниците и библиотеките приличат на приюти за умиращи, в които са струпани едно върху друго видиотени същества.“ (Жоаким)
П.П. Заглавието на ревюто ми е колаборация от името на книгата и цитат от нея.
Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )
Comments are closed.