Литературата Днес

Ревюто ми за „Сестри Палавееви“ на Алек Попов излиза малко по-различно от обичайните тук.

Причината е материалът, с който Алекс Кръстев (Аз чета) ме разстреля ден по-рано и не ми остави никакъв избор, след като каза що-годе това, което си мисля и аз, но с доста по-добре подбрани думи.

„Сестри Палавееви“ притежава остър, жив и автентичен език – наистина те вкарва в бурята си и не те пуска с нови и нови удари под кръста, над кръста и където другаде боли. Затова реших да структурирам своето ревю около три паметни цитата от романа – с кратки коментари защо и как немедлено трябва да се докопате до Алек Попов.

Както става ясно изначално, книгата разказва историята на две сестри близначки от софийската буржоация в началото на 40-те, които се втурват в преследване на комунистическата идея и хукват по гората да стават партизани. Там се присъединяват към групата на стар вълк, обучен във Великата майка СССР, и в протежението на книга непрекъснато се прибягва до един от най-очарователните елементи на „Сестри Палавееви“ – социалистическата апологетика, която героите съвсем сериозно поднасят, но май-май има нещо гнило…

– Всеки, който изпадне в безидейност – строго вдигна пръст Ленин, – става жертва на частнособственическа стихия. Тя само това и дебне. Някой да изпадне в безидейност.

Героите на Алек Попов са смазващи – всеки си има свое лице, свои лафчета,

познаваш ги безпогрешно само по действие или характерен признак. Един от пичовете например все си прави самокритика по комунистически, друг – говори с толкова русизми, че понякога е трудно да му хванеш края; трети, мой любимец, си пада доста сексист (зове се Копача, съкратено от Гробокопач на капитализма).

И всичко е поднесено със солидна доза хумор – в ревюто си Алекс отбелязва, че това всъщност не е смешно, и е напълно прав, но мен нищо не може да ме спре да си се кикотя на съветската осанка, отразена в легендарния безстрашен миньор Стаханов или пък на сляпата надежда някой ден сладоледопровода на Москва да мине и през Враца.

Самите сестри Палавееви са просто чудесни –

някъде към средата мисля, че започнах да ги различавам, а до финала вече въобще не бяха толкова еднакви като в началото, когато преспокойно си сменяха имената.

Самата аура на близначките обаче почти те кара да се влюбиш в тях, да искаш да знаеш всичко за тях, да влезеш в тях и да си готов на доста неща, за да го постигнеш (така беше и в историята за сестри Палавееви в Granta Bulgaria) – и тук идва вторият цитат, изречен от младо столично момиче към полицая, надушил дирите на пишман партизанките.

Но ги сънувате! Мечтаете за тях, нали? Близначки! Руси! Красиви… макар и само на девето място! Мислите си, че сте рицар? Въобразявате си! И вие сте като всички останали… чикиджии!

Много ценно в историята на Алек Попов е смазването на редица митове, градски легенди и ценности, градени и вкорени у нашенците не само от Партията, но и от цялата предмодерна народна конюнктура, която за истински ужас частично все още вирее и до днес.

Хората в „Сестри Палавееви“ са върли научни марксисти, но забиват по един кол в сърцата на трупове, за да не вампирясат; или пък например се плашат от змейовете, дебнещи в планински пещери.

Няколко пасажа от романа обаче наистина заслужиха безусловния ми респект –

те собствено се отнасят до народните вярвания за мастурбацията, но всъщност обхващат много повече и много по-дълбоко покълнали проблеми.

– Ако дете се драпа в къщата по Игнажден – прошепна бай Методи, обобщавайки вековния народен опит, – годината ще бъде безплодна. На пръча семето ще се разводни и няма да хваща. Кокошките ще снасят по-нарядко, а кравите няма да се отелят.

Настъпи тягостно мълчание. В спомените на всички живееше по някоя забрадена, облечена в черно, бабичка, с коприва в едната ръка и дрянова тояжка в другата. Сега това гърбаво войнство се надигаше от ъглите на забравата и настъпваше бойко и смело, както само древните бабички умеят, когато трябва да се гонят демоните, заключени в човешката природа. С восъчни лица и подбелени очи, те сипеха страховити закани и тежки прокоби за позорен недъг, за семейно проклятие и мъчителна смърт.

Не вярвайте на тези баби. Не вярвайте на пропагандата. Осмисляйте социализма и насадените ценности, практики, „познания“.

Нещо такова настоява Алек Попов – макар и наистина на места прекалено директно.

Без да ти даде възможност сам да разкостиш мита и да го заклеймиш, той просто на места го излага, опакован в шеговито декоративно целофанче, което с едно движение разгъваш, удивляваш се на вътрешността и… дотам.

И все пак – държа да кажа, че „Сестри Палавееви“ трябва да се чете – книгата определено е нещо различно, нещо, което по-скоро не сме виждали и което, въпреки известни недостатъци, носи искрено удоволствие.

За книгата писа и Христо Блажев.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )