Литературата Днес

Криминалният жанр не е моят, но за този роман не мога да си млъкна.

„Истината за случая Хари Куебърт“ на Жоел Дикер е написана чудесно, чете се бързо и не омръзва нито за секунда. Понеже не разбирам от криминална литература и съм чел прекалено малко, за да мога да оценя евентуалните качества на Дикер в жанра, ще си поплещя за останалите предимства, с които ме вкопчи „Хари Куебърт“.

На първо място, наистина отдавна не бях попадал на масивна книга (тук имаме над 500 стр.), която нито в един момент да не ме отегчи, умори или накара да оставя. Прочетох я на три пъти, а като се имат предвид времевите ограничения в ежедневието ми – това наистина е впечатляващо.

Две, „Истината за случая Хари Куебърт“ е книга за писатели, а аз си умирам за такива, още повече ако са написани така майсторски, с чист и цветущ стил, атрактивна фабула и пълнокръвни герои.

Нещо повече – романът с лекота можеше да е изпълнен като литературна мистификация, ако на мястото на автора Жоел Дикер пишеше името на главния герой Маркъс Голдман. Книгата звучи достатъчно автентично и реално, формално препраща към документалния роман на Труман Капоти („Хладнокръвно“) и може удоволствието от четенето щеше да ми е с една идея по-пълно, ако Дикер се беше опитал да ме излъже, че историята му е истина, а писателят ѝ – жив човек някъде там.

Три, има малка пачавра, а всяка книга с лолитка лекичко ме жегва. Добре де, в случая Нола не е пачавра, а половинката от много красива любовна история, но аз обичам да си говоря така. Всъщност, сюжетът на книгата следва забранената любов на писателя Хари Куебърт в непознато малко градче, където всички се знаят, с 15-годишната Нола. И, много ясно, той и тя няма как да си кажат, че са безумно влюбени един в друг, защото ще ги разчекнат (линчуват – ако предпочитате).

Четири, въпреки че обещах да не говоря за крими елемента, няма как да се сдържа. Ограничавам до минимално количество спойлери и обещавам да не издам нищо след 30-40 страница. Действието всъщност се развива 30 години след аферата на Хари и Нола – и респективно 30 години след като тя изчезва мистериозно. Та-дам! През 2008 г. тялото ѝ е открито заровено в двора на Куебърт, а до него стои лично подписан ръкописът на най-известния му роман. Те го арестуват, Маркъс Голдмън, негов по-млад приятел и протеже, се втурва да брани честта му и да разследва убийството, уверен, че Куебърт е невинен, и се впуска в диво приключение и разплитане на случая отзад-напред.

Долу-горе това е завръзката на историята – а оттам насетне врътките в сюжета продължаваха да ме изненадват пак и пак. Вярно, в редки случаи може би нещата стават леко предсказуеми, но обратите са толкова много и на толкова неочаквани места, че поне за лаик в жанра като мен бяха отлично замислени и позиционирани.

Пето, любовната история е наистина много сладка. Без да изпадат в лигавщини и клишета, милите чувства на Нола и Хари един към друг, поне както ги вижда при разследването си Голдмън, често ми изтръгваха по някоя развълнувана въздишка.

Шесто, съвестните егоисти на Дикер са изпипани чудесно. Няма да разкривам кои са, но представете си как много, от все сърце, искате нещо и накрая го правите, каквото и да ви коства, а след това чувството за необратимост и вина ви дере все по-силно и по-силно. Да, в „Хари Куебърт“ ще видите няколко такива казуса, които поне мен, като човек със силно его и малко съвест, доста ме депресираха.

Седмо, много харесах някои от образите на Дикер. Оставям настрана главните герои, за да не прецаквам нещата, но има второстепенни персонажи, които се появяват от време на време и ти пълнят душата. Като майката на Маркъс, която смята, че той е хомосексуалист; като един мълчалив баща, който думичка не казва при безконечното хокане от съпругата му; като адският книгоиздател, който прави всичко за пари и слава и аз го обожавам.

Осмо и вече спирам: всяка от над 30-те глави започва с писателски съвет от Хари Куебърт към Маркъс Голдмън. Малка част от тях са тъпи, повечето са достойни да се замислиш зад тях, а има и няколко страхотни бисера, които надлежно си извадих и закачих на личното въображаемо писателско табло.

Един от най-добрите, естествено, е последният, а той и перфектно описва цялостното усещане от „Истината за случая Хари Куебърт“ (малко по-долу можете да го видите).

И така, лично аз не съжалявам за прочита и на една страница от романа и искрено го препоръчвам за четене.

Хубавата книга, Маркъс, не се мери само с последните думи, а с общия ефект от всички думи, които са ги предшествали. Около половин секунда след като е свършил книгата, след като е прочел последната дума, читателят трябва да усеща, че го обзема могъщо чувство. В този момент той трябва да мисли за всичко, което е прочел, да погледне корицата и да се усмихне с малко тъга, защото героите ще му липсват. Хубавата книга, Маркъс, е книгата, за която съжаляваме, че е свършила.

П.П. Баба ми хареса „Истината за случая Хари Куебърт“, а тя чете криминални романи, така че явно и там, където съм неподготвен, има какво да се понрави.

П.П. 2. Преводът е супер, а изданието е направено по всички стандарти и без досадни редакторски или коректорски грешки.

П.П. 3. Обаче корицата е грозна.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )