Какво иска да каже авторът?

Вероятно се досещате – ще попиша малко за феномена в българското средно образование по литература, който се изчерпва с един много простичък, но до болка познат въпрос – “какво иска да каже авторът”. Нямам претенцията да познавам в детайли образователната система, но като човек, който е завършил сравнително скоро и който малко от малко се интересува от четене и от книги, ще заявя своята позиция по въпроса.

Първо, “Какво иска да каже авторът” е въпрос, останал от социалистическо време. Използвал се е за необходимото тогава пречупване и преиначаване на някои елементи от българската и световна литература. Това за всички е ясно. Проблемът е защо и до днес този толкова омразен израз се използва в училищата.

ОК, авторът може и наистина да е искал да каже нещо, но в крайна сметка всеки го разбира индивидуално. Ако вляза в рамките на теорията на културата, мога да използвам термина “конгениалност” – с него Шлайермахер описва състоянието, когато читателят разбира за текста повече отколкото неговия собствен автор. Това се получава, тъй като читателят може да оцени обстановката и обстоятелствата, съпътствали автора, да премери факторите, които може би са му повлияли, нещата, които несъзнателно е въвел в текста си и т.н. Така той разбира повече, отколкото самия писател е вложил целенасочено.

Въпросът е, че авторът не е искал да го влага, а и няма гаранция, че действително елементите, които читателят оценява, са оказали своето влияние върху него. Става дума чисто и просто за интерпретация на текст, а не за влизане под кожата на даден писател и търсенето на това, което е желаел да изкаже.

А ако нищо не е искал да каже? Ако просто е седнал, пописал е малко, публикувал го е за пари в “Зора”, “Мисъл” или друг вестник и отишъл в кръчмата? Тогава авторът не е искал нищо да оставя на поколенията, не е дарявал своя завет, не е казвал абсолютно нищо… А дори и да е казвал, ние не можем да го знаем и твърдим еднозначно.

За нас остава само да го интерпретираме и да отразим собствената си позиция, а не да търсим нечии послания. Или просто да си четем. Защото както казва Иво Сиромахов – Книгите са за четене, а не за анализиране.