„Сянката на вятъра“ и Карлос Руис Сафон – класика от ново поколение

Към „Сянката на вятъра“ подходих със съмнения – очакванията бяха не просто високи (Милена Ташева, Аз чета), но и малко противоречиви – Христо Блажев от Книголандия почти се е разтекъл в ревюто си за романа, а вижданията ни за литература рядко се припокриват. Явно обаче това не се отнася за наистина добрата литература.

Карлос Руис Сафон е изключителен майстор на езика (както своите испаноезични предшественици впрочем, явно има нещо зашеметяващо в този език) – абсолютно брилянтен изказ, перфектна стилистика, без излишни думи, без нито веднъж дори да посмееш да си кажеш: „Е, това можеше и малко по-добре да се изкаже.“ Затова огромна заслуга има и вероятно най-добрата преводачка от испански език на български – Светла Христова (да, това името, свързвано на първо място с Борхес, а, вярвайте ми, да предадеш съвършенството на аржентиския бард, който облича поезията в проза, никак не е лесно).

„Сянката на вятъра“ е роман за друг роман – разплитането на една загадка, търсенето на едно почти дете на мистериозната съдба на загадъчен писател, чието творчество се намира вече единствено в Гробището за забравени книги. Главният герой, Даниел Семпере расте в течение на романа – на 11 години намира книгата „Сянката на вятъра“ на някой си Жулиан Каракс и това променя живота му. Каракс тотално обсебва личността му, но това би било обикновена вътрешна драма на един почти тинейджър, ако в следващите десет години в живота не струпваха едно след друго зашеметяващи разкрития, странни личности и ровене из тайниците на миналото. И една златна писателка, носеща със себе си духа на едно друго време.

Кой е Жулиан Каракс, какво се е случило с изключително майсторски написаните му книги и защо в сенките на нощта плува безлик изрод, който изгаря всеки екземпляр с роман на писателя, чийто живот е забулен в загадка?

Повярвайте, това е само най-най-повърхностната част на фабулата – и нямам намерение да разкривам нищо повече от нея, защото „Сянката на вятъра“ (на Сафон, не на Каракс) е много повече – дори само с описанията си на Барселона след Гражданската война, сивотата на града, меланхолията по улиците и тъжните хора.

Хората, хората са ключът към майсторството на Сафон в романа –

винаги съм твърдял, че добре изградените персонажи правят разликата между добра и лоша литература. Героите ти трябва да са живи, да можеш да ги пипнеш, да усетиш как те дебнат или да пожелаеш да ги целунеш. Карлос Руис Сафон го прави повече от добре – неговите „деца“ са извадени от истинския живот, никой не е просто добър или лош, смелчага или страхливец, подлеч или герой.

Можеш лесно да се влюбиш в прекрасните Клара или Беа, да съжалиш стария книжар, да мразиш, да обичаш, да се възхищаваш например на словесните каламбури на зевзека Фермин (пламенни адмирации към Светла Христова за диалозите с Фермин – ако работата ѝ по книгата е великолепна, то репликите на жилавия симпатяга звучат действително божествено!).

„Сянката на вятъра“ е от онези книги, които обичам да наричам парадоксални по причини далечни от приеманите значения на това понятие. От една страна трескаво отгръщаш страниците и търсиш какво ще се случи нататък, нямаш търпение да получаваш още и още завръзки и развръзки от чудесните истории на Сафон. От друга обаче всяка страница, всяко отделно изреченийце носи силна наслада – покорява те и, честна дума, иска ти се да препрочиташ някои части отново и отново без изобщо да ти омръзват.

Най-силното качество на „Сянката на вятъра“ като че ли е нейната атмосфера.

Книгата си има свой собствен свят и, искаш или не, ти попадаш в него. Рядко ми се случва, докато чета някой роман, да не мога да мисля за нищо друго, да си отлагам срещи и задачи, а дори когато тръгна нанякъде след поредната глава да отнасям със себе си настроението на книгата. Сафон го прави – вменява ти съпричастие към романа си, не те пуска и без значение дали го желаеш те осъжда да изживееш радостите, кошмарите и сълзите на героите си.

Малко история: „Сянката на вятъра“ е петият роман на Карлос Руис Сафон (но първите четири се определят като „тинейджърски“, трябва да се отбележи) – издаден е през 2001 и предизвиква истински фурор първо в Европа, а после и оттатък Океана. Различните източници сочат различни цифри на тиражите, но варират около 12 милиона по целия свят. Книгите са публикувани в 45 страни на 30 езика, което превръща Сафон в най-популярния съвременен испански писател. Вторият му роман за „възрастни“ е „Играта на ангела“ (2008) – издателство „Изток-Запад“ са издали и нея у нас (както и „Марина“ (1999) впрочем), като тя се свързва със „Сянката на вятъра“ и според резюметата, на които попаднах, разказва историята малко преди времето на премеждията на Даниел Семпере. За „Ангела…“ – очаквайте скоро!

Comments

  1. colege essay says:

    how to write a book title in an essay https://thebestvpnpro.com/

  2. how to start a rhetorical analysis essay https://vpnsrank.com/