Случвало ли ви се е да четете някой непознат ви досега автор и през цялото време да си казвате: „Е, това е супер неправдоподобно, не съм съгласен“, бла-бла и накратко да си му теглите по една майна през 50 страници, но все пак да четете нататък… и в един момент, след като затворите последната страница, да се усетите, че всъщност въпросният писател така здраво ви е бръкнал в мозъка, че не сте съвсем уверен дали тезите му са толкова далечни от собствените ви виждания за нещата.
Мишел Уелбек е нещо такова – ужасно циничен, разочарован от обществото идеалист (по Sunday Telegraph), брутален в голяма част от времето и обрисуващ нещо средно между ежедневната обстановка, която всички познаваме, някакъв извратен ъндърграунд и странно имагинерна антиутопия – защото тя само се предусеща, но така и не се стига до нея.
Според Зори другите два издавани на български романа на Уелбек са по-добри от „Елементарните частици“ – няма как да знам, защото това е първият ми досег с него и със сигурност ще си остане така поне за няколко месеца.
Чисто и просто Уелбек е тежък автор – вероятно на моменти прекалява с теоритичната обосновка на изследванията на героите си (вярвам, че прекаляването е съвсем умишлено, но може би из целия роман има към 20-ина страници, пръснати безразборно, които просто съм прескачал, защото съм бил отегчен до смърт), но честите беседи между героите, както и вътрешните им монолози, на места са просто брилянтно близо до четивна философия в чист вид.
В общи линии романът проследява животите на двама полубратя, които нямат нищо общо помежду си – нито минало, нито настояще, нито бъдеще, но в един момент се оказва, че са единствените хора, с които могат да упражнят типичния „социален контакт“. Единият е изключителен учен и гений в областта на молекулярната биология, а другият – израснал и малтретиран в сиропиталище и превърнал се в безобиден затворен перверзник.
„Елементарните частици“ е вулгарен, груб, циничен и адски интелигентен роман –
нещо повече, въпреки нагледната си мудност, през цялото време нагнетява своята меланхолична атмосфера и се приближава към кулминацията на два човешки живота – в един момент читателят просто бива ударен и зашеметен от няколко последователни лавинообразни епизода, до които несъзнателно е бил доведен. И тогава изпитва съжаление, може да се разплаче, да настръхне и да съчувства с цялото си сърце на герой, който само преди 200 страници го е отвращавал.
Comments are closed.