Четях „Когато бях петгодишен се самоубих“ с ей такива очи!

Обожавам романи/новели от гледната точка на дете – в някои моменти може да е странно, понякога може да се пооцъклиш малко скептично, но цялостният тон на текста убедително те превежда през объркан детски ум – от шегаджийското преддверие, през светлия атриум и кичозния пищен хол към трапезарията, където Хауърд Батън те гощава с тежка доза депресия.

„Когато бях петгодишен се самоубих“ започва с един показалец насочен към слепоочието на малкия Бъртън. Щрак с палеца – и той е вече мъртъв. Поне така му се ще.

Книгата е ужасно измамна, защото през цялото време лекичко те води за носа и те лъже, че знаеш какво се случва.

Read more »

Триста литературни богове, навярно никога не съм виждам такава книга… Обяснявам.

„Енигма“ на Антони Казас Рос тръгва по петите на четирима непознати – наглед съвсем различни един от друг, които малко по малко оплитат пътищата си. Това са преподавател по литература със странна книжна обсесия (за нея – по-долу), млада невинна студентка/барманка, асоциална и няма японка и талантлив и арогантен поет, който си изкарва прехраната с мокри поръчки.

Истински ужас, какофония от различни характери, през които през цялото време прозира един общ глас. Не вярвам да видите този глас преди средата на „Енигма“, в началото той едва доловимо шепти, хваща се за една или друга дума и е загадъчен като бледа нощна сянка. Но после –

бог да ви е на помощ, защото проклетията така закрещява, че може да ти пробие тъпанчетата.

Read more »