Четях „Когато бях петгодишен се самоубих“ с ей такива очи!
Обожавам романи/новели от гледната точка на дете – в някои моменти може да е странно, понякога може да се пооцъклиш малко скептично, но цялостният тон на текста убедително те превежда през объркан детски ум – от шегаджийското преддверие, през светлия атриум и кичозния пищен хол към трапезарията, където Хауърд Батън те гощава с тежка доза депресия.
„Когато бях петгодишен се самоубих“ започва с един показалец насочен към слепоочието на малкия Бъртън. Щрак с палеца – и той е вече мъртъв. Поне така му се ще.
Книгата е ужасно измамна, защото през цялото време лекичко те води за носа и те лъже, че знаеш какво се случва.
Скорошни коментари