Ужасна загуба е човек да не е чел Кърт Вонегът – това си го знаех отдавна, но чак сега най-сетне хванах книга на американеца – „Фарс или никога вече самота“. Като фен на дистопиите, няма как да излъжа, че романът не ми хареса.
Вонегът създава страшно тягостна апатична атмосфера през погледа на 100-годишен бивш президент на САЩ, живеещ в откъснатия от света и полуразрушен нюйоркски квартал Манхатън.
Както може да се очаква от мемоари на егоцентричен и самонадеян изкуфял старец, книгата е изградена фрагментарно и накъсано и се движи от детските спомени на Уилбър (когато е бил отхвърлен като изрод от родителите си), кариерата му като президент и реформите, които е правил (за да съсипе страната, както се оказва – но без съмнение с удивителна оригиналност), и случайни епизоди от настоящия му живот в Манхатън с бременната му малолетна внучка, любовника ѝ и добродушна робовладелка.
Виждате ли свят с променлива гравитация (и съпътващата я ерекция), пълно превъзходство на китайците с размер на човешки палец над САЩ и практически десетки хиляди роднини на всеки отделен американец?
„Фарс или никога вече самота“ е брилянтна сатира на скапания човешки живот – съвършена подигравка на онези от хората, които биха направили всичко, за да не са самотни.
Неслучайно и протагонистът печели президентските избори на Щатите само с едно нещо – обещавайки, че ще спаси света от самотата. И наистина го прави – но води до абсолютен фарс и преобръщане на цивилизацията с главата надолу.
Але хоп!
За мен това е една от по-слабите книги на Вонегът, но заради този пост снощи пак я прочетох. Помислих, че ще открия нещо ново, но не би. Не мога да избягам от чувството, че един хубав кратък разказ е насила разтегнат до повест. Интересно ми е какво ще ти е мнението за “Точния мерник”, който аз възприемам като един вид личностна дистопия.
Имайки предвид, че книгата е писана в средата на 70-те, можем да поздравим автора за проникновения поглед върху съдбата на западната цивилизация, пред която тя се изправя сега, във второто десетилетие на ХХІ век.
Имайки предвид, че книгата е писана в средата на 70-те, можем да поздравим автора за проникновения поглед върху съдбата на западната цивилизация, пред която тя се изправя сега, във второто десетилетие на ХХІ век.
Специално тази книга на Вонегът бе доста популярна още в края на 80 – те на миналия век…интересно е да се прочете и днес.
У нас – да, защото преводът закъсня с десетина години. Макар и не много атрактивна, книгата е добра и не съм съгласен, че е сред слабите му. От гледна точка на случващото се днес, дори е пророческа като "Атлас" на Айн Ранд. Имам предвид обречените опити за справяне с нравствената безизходица чрез налудничави социални експерименти.
Вонегът има и други интересни мисли, но са само за мислещи – “Kilgore Trout once wrote a short story which was a dialogue between two pieces of yeast. They were discussing the possible purposes of life as they ate sugar and suffocated in their own excrement. Because of their limited intelligence, they never came close to guessing that they were making champagne.”
Харесва ми начинът по койтони пишете и тази част…” Виждате ли свят с променлива гравитация (и съпътващата я ерекция), пълно превъзходство на китайците с размер на човешки палец над САЩ и практически десетки хиляди роднини на всеки отделен американец?…” хахаха имате чувство за хумор. Уви разхождайки се по центъра на нашата столица виждаме повече чужденци отколко българи, да не говорим за езиците.