„На изток от Запада“ – истинско бижу!

ОК, не знаех, че има български автори, които наистина пишат толкова добре,

затова може и летвата ми да е била малко ниска. Обаче „На изток от Запада“ на Мирослав Пенков направо ме разби – кошмарно е, че я забелязах и прочетох чак след като се разшумя силно около нея заради наградата на ВВС за къс разказ.

(А за нея преди беше писал Блажев в Книголандия, но незнайно защо лековерно не съм го послушал веднага да я зачета!)

Почитател съм на наистина късия разказ – а Пенков пише по-дълги истории – 20-30 до 50 страници. Това от своя страна му позволява да се изстреля към майсторски висини. Той успява с някаква неумолима тежест да те разходи по протежението на историята си, по няколко пъти да те натъжи или разсмее, а накрая да те запокити така, че да не знаеш къде се намираш.

И това цели осем пъти!

Причината е, че големият обем му позволява да развие невероятни персонажи – например Юки от „Снимка с Юки“, която пристига с българския си съпруг у нас от Щатите, за да зачене ин витро, и много иска да види истински цигани. Или пък обръснатото до голо турско момиче Кемал, кръстено с мъжко име, за да стане майстор на гайди (разказ, който все пак ме спечели единствено с начина си на написване).

„Как купихме Ленин“ пък е типичният емигрантски разказ – с наперения млад българин, заминаващ да учи в Щатите, живее в постоянен спор за комунизма с дядо си, но след поредица от презокеански телефонни разговори… поръчва мумията на Ленин от eBay. Защо? Ще видите!

А веселяшкият „Крадците на кръстове“, който някак е завъртян около стария златен виц за фамозното момче, което ще опикае всички на първия ред? Тази история праща около милионните протести през ’97-ма, разказва за две от много забравени момчета, за един олющен кръст, за заебан мумифициран дядо в църква и три литра вино.

Фаворитите ми обаче си остават първите два разказа – „Македониjа“ и „На изток от Запада“ –

наистина изключителни постижения, след прочитането на които просто си се излягах назад и се замислях с тежко депресарско усещане за безсилие.

„Македониjа“ те отвежда в старчески дом – където възрастен мъж открива стар дневник с писма от първата любов, заминал за Македония комита, на парализираната си жена. Убийствена история за страх, дългогодишен срам, сълзи и едно менче с мляко, от което всичко тръгва. Този разказ трябва да се учи по литература!

И едноименният „На изток от Запада“ – за едно село, разделено от река на българска и сръбска част, които се срещат веднъж годишно за събор… и за нашия главен герой, който изживява пламенна любов на купола на потънала в реката църква с братовчедка си оттатък. Детска любовна история, която тегне върху някого 30 години… Честна дума, от първото си изречение този разказ ме лашкаше като в селски автобус на ръба между отчаянието, разочарованието и страха. Защото какъв писател си, ако не накараш своите читатели да се страхуват за героите ти?

В крайна сметка, докато си вървях през един подлез вчера, си мислех защо този Пенков толкова ме грабна. Чета много къси разкази и харесвам разнообразни автори в жанра – от Реймънд Карвър, Исак Бабел и Труман Капоти чак до нашите си Радослав Парушев, Васил Георгиев, Калин Терзийски.

И реших – Мирослав Пенков разказва истории на живота.

С тъпото клише „истории на живота“ искам да кажа, че той просто не описва неща, които могат да се случат на някого и да бъдат забравени – ако не го довършат, те го променят, дори понякога го правят по-силен.

Но Пенков не си позволява да губи време с маловажни случки.

Няма смисъл да пише, ако не те накара да мислиш например, че след края на историята си в „Снимка с Юки“ Юки няма тихичко да плаче нощем до края на живота си, или след края на „Писмото“ не се е случило нещо необратимо за малко момиченце с психични проблеми.

И стилът на Пенков е страхотен!

Срамота само за коректорската работа – след няколкото дребни грешки по протежението на сборника се стигна до последния разказ, който така е гонел срок за пращане в издателството, че има поне пет изпуснати букви в разни думички. А те, повярвайте ми, просто прекъсват качеството на текста.

Comments

  1. Jivka Jelezova says:

    Така е, съдейки по това, което успях да намеря и прочета.

  2. Al-x4o says:

    Ох, и аз го видях това, че последният разказ беше доста претупан откъм редакторска работа, но просто съм го забравил – простил съм го. Защото беше толкова красив!

  3. Досадното е, че не е редакторска, а баш коректорска – просто изпуснати буквички, запетайки… Иде ти да опсуваш света, че прецакват тоя иначе вълшебен разказ…

  4. Nikolai Uzunov says:

    Миналата година я прочетох. Все още не знам какво й намират хората :roll: Напълно подкрепям нелегалното мнение (не това в рецензиите) на Милена Кирова, че книгата е загуба на време :lol: :lol: :lol: Дразнещето в случая беше спекулацията с името на Салман Рушди. Той милият така и така се крие някъде по света, но високо е оценил Пенков, а и го е прочел :lol: :lol:

  5. [...] „На изток от Запада“ на Мирослав Пенков също е явление, но вече не само за българската литература. Осем дълги разкази, доставящи неописуема наслада за подготвения читател. [...]

  6. [...] там. Завинаги. Прочетете още в webcafe, от Преслав Ганев в Литературата днес, в Библиотеката, при Бранимир Събев, при Книгомана, в [...]

  7. […] Ревюта за книгата и при Христо в Книголандия и съвсем прясно от Преслав в Литературата днес. […]