Иво Сиромахов е луд. (драматична пауза) Има хора, които не-са-с-всичкия-си, хора с леки ментални увреждания, дори лунатици, но Иво Сиромахов си е абсолютно луд за връзване. Четирите му книги са ме карали да се смея повече отколкото всяко друго нещо (повече и от Джак Блек дори, а това е забележително). Нещата, които минават през въображението на Сиромахов, и после се появяват ни лук яли, ни лук мирисали на сайта и в книгите му, особено в новата – „Още дневници и нощници“, са категоричната индикация за неговата неподправена лудост.
Кой друг писател би накарал Архимед да сцепи каца за кисело зеле, да я направи СПА-басейн и да спи с Еврика в нея? Или да се ебава като гори със система от огледала туристи по плажа? А знаете ли, че Микеланджело е най-обикновен келеш, който заради корупционните схеми с папата получава обществена поръчка да изрисува тавана на Сикстинската капела? Или пък че Хитлер и Сталин са си лафили през оградата на средата на Полша и да си разказвали вицове, докато са упражнявали комшулъка преди Йосиф да започне да се прави на циганин и да върти задкулисни номера на невинния Адолф?
Милият Иван Грозни например е бил толкова нещастен с хилавото си телце и пъпчиво лице, че започнал да блъска като животно във фитнеса и бил на път да се забие със самата Ана Курникова, но тя го прецакала с Енрике Иглесиас, нали…
Един от най-добрите текстове в „Още дневници и нощници“ със сигурност е този за пръдльото Рьонтген, чиято единствена цел била да снима женски цици през дрехите, но скапаната машина, която изобретил (Порнбластер турбо І), пропускала и плътта и на снимките излизали само някакви кокали…
Да не говорим пък за биографията на Сталин, който явно е имал ефектно чувство за хумор и по цял ден си е играел на въпроси и отговори (точно те са един от най-силните моменти в цялата „Още дневници и нощници“), а като нещо не го е кефело – пращал хората за разстрел.
Бомбата на цялата книга е невероятното разкритие, че Елвис наистина е жив и всичките жълти таблоиди в света са били прави, че не е умрял. Голямата им грешка е била дестинацията, където той се подвизава – а именно България. Ключовото му име, взето по време на Възродителния процес, разбира се, е Цецо, а за приятелите – Цецо Елвиса.
Художественото оформление на „Още дневници и нощници“ е уникално. Преди всеки отделен текст е поставен колаж, тематично свързан с предстоящата биография. След всяка такава пък има една и съща чернобяла илюстрация, която поне на мен адски ми прилича на Ози Озбърн. Да не говорим пък за корицата, на която е сложена скромната Венера на Сандро Ботичели, лепнала си типичната свенлива усмивчица, въпреки гигантската татуировка на дракон, прикриваща цялата предница на тялото й.
Каквото и да говоря сега, няма да мога да изразя огромното удоволствие, което изпитвах от четенето на „Още дневници и нощници“ на Иво Сиромахов. Мога само да ви посъветвам да си я купите възможно най-бързо (цената пък е страшно ниска – 10 лева) и да я разгърнете. Оттам вече няма сила, която да ви отдели от книгата, докато не я прочетете докрай.
Comments are closed.