Литературата Днес

Четях „Когато бях петгодишен се самоубих“ с ей такива очи!

Обожавам романи/новели от гледната точка на дете – в някои моменти може да е странно, понякога може да се пооцъклиш малко скептично, но цялостният тон на текста убедително те превежда през объркан детски ум – от шегаджийското преддверие, през светлия атриум и кичозния пищен хол към трапезарията, където Хауърд Батън те гощава с тежка доза депресия.

„Когато бях петгодишен се самоубих“ започва с един показалец насочен към слепоочието на малкия Бъртън. Щрак с палеца – и той е вече мъртъв. Поне така му се ще.

Книгата е ужасно измамна, защото през цялото време лекичко те води за носа и те лъже, че знаеш какво се случва.

Въпросният Бърт още в началото се озовава в нещо като изправителен център за деца с психологични проблеми – защото е извършил нещо ужасно. Текстът е бърз и с много приятен свой си (на места доста черен) хумор – което не означава, че често се налага да спираш с четенето, за да се опиташ да се подредиш мислите.

Работата е там, че повествованието тече от името на Бърт и хаотичните му понякога размисли и разкази не ти позволяват като възрастен да си съставиш цялостна и последователна картина на случващото се.

Хлапето от началото до края прелива от настоящи към минали събития,

оплита те в нескончаема паяжина от неясни връзки между отделни събития, а препратките, които ти се струва, че прави, може и изобщо да не съществуват.

Змея в Книгозавър чудесно маркира ефекта от недомлъвките на Батън, които са толкова много, че вместо да те очарова и потопи в света на героите си, накрая ти спускат тотално неразбираем финал. Лично аз почти през цялото време внимателно и съсредоточено четене под мрачния знак на параноята, че полудявам, не вярвах, че краят на „Когато бях петгодишен се самоубих“ ще ми се опре.

Проблемът е, че това стана – дни наред след първия си прочит не разбирах скрития подтекст на последната глава. Защо завършва така, накъде ме препраща, какво ми казва невръстният герой на Батън? Оттогава два пъти съм прегледал книгата отново, препрочел съм сигурно 2/3 от съдържанието, с ключови моменти и случайно подбрани епизоди – и нищо, квинтесенцията на онези последни 2 страници още ми убягва.

А може би просто такава няма.

Final summation: Има си причина „Когато бях петгодишен се самоубих“ да е била страхотен бестселър и носител на куп награди в САЩ и Франция. Дребното книжле е истински бисер, макар и да има опасност с вътрешния си хаос да разстрои интелектуалния ви баланс и да я намразите от все сърце.

Хубавото е, че за най-добрите книги няма значение дали ги обичаш, или ги мразиш. Всъщност май е същото.

П.П. Пишка. Малкият Бърт често използва тази дума, искаше ми се да я има и тук.

И Книжния Жор има своята визия за „Когато бях петгодишен се самоубих“.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )