От години си мечтая да чета е.е. къмингс – този странен американски авангардист, чийто край не можеш да хванеш, чийто ритъм често може да те побърка, но чиято тайнственост и мистика привличат неустоимо. Преди време чух поемата му may I feel в рецитал на актьора Том Хидълстън и бях удивен – толкова удивен, че дори опитах да я преведа. Разбира се, не успях, но срещнах толкова трудности (при все че самият текст е по-скоро близо до класически стих на фона на обърнатата с хастара навън поезия на къмингс), че се запитах – ще се намери ли смелчага да го преведе, че и издаде на български?
Е, намери се и единственото, което мога да направя, е да му благодаря. „сърцето ти нося(в сърцето си го нося)“ е вече в ръцете ми, а удоволствието ми е сравнимо с първия досег до „Любовната песен на Алфред Пруфрок“, задъхването при запознанството с Капоти или прокарването на пръсти по вълшебните илюстрации на „Изобретението на Хюго“.
е.е. къмингс, само кратко встъпление, е знаков за американския авангард и за англоезичната литература от ХХ век въобще. Написал е над 2900 стихотворения, два автобиографични романа, четири пиеси, няколко есета, автор е и на няколко картини. Макар и част от поезията му да е в традиционна форма, къмингс (който сам иска името му да се изписва с малки букви) е особено запомнящ се с типографския си неконформизъм – казано иначе, изобщо не се интересува от препинателни знаци, словоред, стихоред, стихотворна стъпка и прочее отживелици.
Колекцията „сърцето ти нося(в сърцето си го нося)“ е извадка точно от такива творби – общо 56 ужасяващо объркващи парчета, забиващи се като ръждиви шишове в очите на почитателите на граматиката. Поетът изобщо не следва законите на писаното слово, наказва в ъгъла препинателните знаци, отваря и не затваря скоби, разкъсва думи, дроби фрази на дребни парчета и ги запраща на най-неочаквани места – и, предполага се, всичко крие собствен смисъл.
За мен лично бе необходимо да чета повечето от стихотворенията тук по три пъти. Първият – за да се насладя садистично на ритъма, на живия поетичен език, неподчинен на граматичните норми. Вторият – за да се опитам да вникна в съдържанието, отвъд формата, да усетя духа, заключен зад привидната словесна фриволност. И третият – за да направя връзката между думите и изключителните илюстрации на Люба Халева в книгата.
Защото художественото оформление превръща изданието от стихосбирка-явление в шедьовър, който всеки ценител на поезията (а и не само) трябва да притежава в библиотеката си. Естествено, не всеки би харесал е.е. къмингс. За разбиране изобщо и не говоря, при него така или иначе всичко е плаващо, а отворената скоба на смисъла рядко се затваря.
Но е крещящо безумие да изпуснеш подобен том, изпипан до последния детайл, с луксозните твърди корици, елегантната тъмна корица, естетиката на рисунките по текста, висококачествените типография хартия, преводът на Манол Пейков (ритмично много близък до оригиналния текст, колкото и сложно да изглежда това), замайващия вкус на е.е. къмингс и усещането за литературна революция.
А за самия смисъл на поезията му не смятам дори за зачекна темата, макар и да говорим преди всичко за литература. Защо? Защото също както точката и запетаята са с променливи позиции в текстопотока на къмингс, такива са и слоевете му – наглед той може да говори за природата, а в дълбочина – за любов. При следващ прочит пък на очи се набива страстта, а пластовете се разменят.
Затова и са особено ценни илюстрациите на Люба Халева, техният двойнствен смисъл достатъчно ясно препраща към метафизиката на поета, рисунъкът на художничката е толкова жив, колкото и спойката между формата и съдържанието на къмингс. Човек би могъл да се зачуди как тъкмо тези текстове досега са съществували без тъкмо тези илюстрации.
Вижте „сърцето ти нося(в сърцето си го нося)“ на е.е. къмингс. (Ако се или не се влюбите в него, дръжте отговорен мен
https://www.youtube.com/watch?v=AjZouExnxPI
Comments are closed.