Винаги е нож с две остриета да прочетеш дебютния роман на любим писател, след като вече си го обикнал – особено ако самият автор приживе е признавал недостатъците на книгата и белезите на наивност и неопитност в нея; и особено ако самият автор е един от големите майстори в литературата на ХХ век. „Машенка“ Владимир Набоков пише близо трийсет години преди „Лолита“ – най-известната му работа.
В средата на 20-те години на миналия век Набоков е емигрант в Германия, прокуден от страната си по време на Октомврийската революция, мизерстващ и споделящ съдба с други свои сънародни несретници. Такъв е и главният герой в „Машенка“ – Лев Глебович Ганин, когото отпървом срещаме в неловък разговор в заседнал асансьор със сякаш най-досадният събеседник на света – съседът му по стая в руски пансион в Берлин Алексей Иванович Алфьоров.
Кой е Ганин? Отегчен от живота емигрант с тъмни петна в миналото, обикновено нераздразнителен (освен когато му досаждат в асансьора), изпълнен с досада от самото същество на интимната си приятелка, наемател на мръсна стаичка в пансион на стара вдовица.
Впрочем, почти всичко в „Машенка“ изглежда е мръсно – нечистоплътността извира от всеки ъгъл, жените полагат отвратни парфюми, мъжете сапунисват лица от легенчета с плаващи кичури косми, носят се прокъсани ризи, седи се в бубунести диванчета… обстановката отблъсква, но на никого от героите – застаряващ поет с цел, за която копнее, но като че ли сам си пречи да я достигне, двойка хомосексуални балетисти, пищна млада рускиня, влюбена в Ганин, – това не прави особено впечатление.
Естествено, „Машенка“ има своите недостатъци и те се забелязват (особено ако си чел „Покана за екзекуция“, „Блед огън“, „Лолита“), а и тук-таме някои решения в българския текст спъват прочита, но кратичкият роман, частично автобиографичен (както много от работите на писателя), е истинско удоволствие за четене.
Набоков върши прекрасната работа с цветовете и миризмите, пречупени през възприятията на героите. Когато Ганин се среща с Людмила, споменатата вече интимна приятелка, той я вижда и усеща като сякаш най-противното и смрадливо създание на света, най-отблъскващото омазано с помади изчадие, което можем да си представим… но от размислите му и в контекста на случващото се ние, като читатели, ясно виждаме, че самата Людмила не е с нищо по-различна и по-лоша от чиста и наконтена млада дама, влюбена до полуда. И въпреки това ни дразни до невъзможност, защото я четем през отегчения от нея Ганин. Точно както и четем през спомените му колко чиста и прекрасна, колко пролетно уханна и красива е била първата му любима – макар с доста голяма доза убеденост да знаем, че тя си е била най-обикновено селско момиче.
В тези (и особено във втория) примери е и най-ценното в „Машенка“. Набоков изследва взаимоотношенията между време, памет и съзнание. Наистина ли първата ни любов е била такава, каквато я помним? Може ли една снимка в ръцете на омразен човек да ни върне години назад и, на фона на цялата тъга и влудяващо рутинно ежедневие, да ни изпълни с такава обич, че да забравим всичко и да се изпълним с надежда? Ако съзнанието ни е рекло така – защо не?
Битката на Ганин е с въображението му, не с далечната Русия, не с мръсотията на пансиона или с провалената връзка с Людмила. Ние го гледаме отстрани и можем да му съчувстваме за допуснатите неволни грешки, да му се присмеем за заблудите, в които сам се поставя, или просто да го наблюдаваме като музейна възстановка на вътрешния сблъсък при вида Мъж, който е истински влюбен, докато разбере, че може би не е. Но както и да се озъртаме около различните му проявления, за Ганин, онзи пълнокръвен Ганин, който Набоков изгражда по свой образ и подобие, та, за Ганин това няма никакво значение – светът е точно такъв, какъвто си го представя, волно или не. Както май е с всички ни.
Текстът е публикуван за първи път в „Площад Славейков“.
Comments are closed.