Какво иска да каже авторът?

Вероятно се досещате – ще попиша малко за феномена в българското средно образование по литература, който се изчерпва с един много простичък, но до болка познат въпрос – “какво иска да каже авторът”. Нямам претенцията да познавам в детайли образователната система, но като човек, който е завършил сравнително скоро и който малко от малко се интересува от четене и от книги, ще заявя своята позиция по въпроса.

Първо, “Какво иска да каже авторът” е въпрос, останал от социалистическо време. Използвал се е за необходимото тогава пречупване и преиначаване на някои елементи от българската и световна литература. Това за всички е ясно. Проблемът е защо и до днес този толкова омразен израз се използва в училищата.

ОК, авторът може и наистина да е искал да каже нещо, но в крайна сметка всеки го разбира индивидуално. Ако вляза в рамките на теорията на културата, мога да използвам термина “конгениалност” – с него Шлайермахер описва състоянието, когато читателят разбира за текста повече отколкото неговия собствен автор. Това се получава, тъй като читателят може да оцени обстановката и обстоятелствата, съпътствали автора, да премери факторите, които може би са му повлияли, нещата, които несъзнателно е въвел в текста си и т.н. Така той разбира повече, отколкото самия писател е вложил целенасочено.

Въпросът е, че авторът не е искал да го влага, а и няма гаранция, че действително елементите, които читателят оценява, са оказали своето влияние върху него. Става дума чисто и просто за интерпретация на текст, а не за влизане под кожата на даден писател и търсенето на това, което е желаел да изкаже.

А ако нищо не е искал да каже? Ако просто е седнал, пописал е малко, публикувал го е за пари в “Зора”, “Мисъл” или друг вестник и отишъл в кръчмата? Тогава авторът не е искал нищо да оставя на поколенията, не е дарявал своя завет, не е казвал абсолютно нищо… А дори и да е казвал, ние не можем да го знаем и твърдим еднозначно.

За нас остава само да го интерпретираме и да отразим собствената си позиция, а не да търсим нечии послания. Или просто да си четем. Защото както казва Иво Сиромахов – Книгите са за четене, а не за анализиране.

Comments

  1. Dr. Serbezov says:

    Винаги съм смятал, че “изучаването” на литература е абсолютно безпредметно. Бългаски език или както навремето се е наричало Правопи или Граматика – задължително. “Четене” или риторика или нещо подобно – също е задължително. Предметът Литература от типа – “А сега, деца, разсъждавайте върху тая скапана книга отпреди 250 години (дето и аз съм я чела само по задължение) и после ако тва дето съм го назубрила в университета не съвпада с това дето ми го пишете – такива двойки ще ви нашибам…

  2. Не можах да разбера: какво искате да кажете?

  3. ejjjik says:

    е сиромахов ли намери да цитираш накрая, хаха

    прочети сега тези доста по-задълбочени статии от ели иванова, може би ще ти харесат – http://www.librev.com/index.php?option=com_content&task=view&id=497&Itemid=9
    +
    http://www.librev.com/index.php?option=com_content&task=view&id=508&Itemid=26

  4. Yoana says:

    При нас (АЕГ Бургас, 90те) не беше така. На нас ни беше представено произведението в културната си и социална среда, след като предварително бяхме запознати най-общо с развитието на литературната критика към съответния момент.

  5. Yoana says:

    И предполагам всички сме поне чували за “Смъртта на автора”… Есе отпреди 50 години. *sigh*

  6. Това и мен адски ме дразни. Каквото е искал да каже, авторът го е казал. Игрите с алегорични понятия често отвеждат тълкуващите в неясна, обслужваща нечии интереси или смислово твърде различна насока, със сигурност дори неподозирана от клетия /обикновено отдавна мъртъв/ автор.Да разсъждаваш върху дадено произведение не означава да гадаеш на боб какво е искал да каже. Просто трябва да го прочетеш внимателно и да боравиш с конкретния текст вместо с отвлечени понятия. Ако има нещо намекнато или завоалирано,то авторът,който и да е той, винаги се грижи намекът да бъде схванат от всеки читател. Никой не се напъва да пише нещо,което никой не би разбрал. Така писането не би имало смисъл.

  7. Магдалена says:

    Абсолютно съм съгласна!И най-лошото е,че “и после ако тва дето съм го назубрила в университета не съвпада с това дето ми го пишете – такива двойки ще ви нашибам…”…Само по себе си обезсмисля цялата оценка и диплома.И после с това се кандидатства за университет,и там пак същото…Или пък например за кандидатстване в университет се гледа по кои теми си учил,то си личи.Не дай си Боже,ако решиш да напишеш нещо от твоите разбирания за дадено произведение или ако съвпада с мнението на други анализатори.Не толкова че книгите не са за анализиране,въпреки че кой знае какво е искал да каже всъщност автора,а толкова до това,че я няма свободата на изказа,на преценката,на свободата да кажеш своето усещане за дадена творба…
    С уважение:Магдалена

  8. Зависи от учителя. И преди имаше такива, които поощряваха мисленето и собственото възприятие, както сега все още се срещат такива, питащи “Какво иска да каже авторът” и даже често бъркащи автор и лирически герой 🙂