Онзи ден свърших с четенето на последната, седма част от поредицата за Хари Потър. Спокойно, няма да разкривам нито детайл от сюжета. Ще споделя само усещанията, които ми останаха след като затворих книгата. И, разбира се, това, което ми дойде наум, когато преосмислих цялата сага с публикуването на книгите в България.
Не крия, че творенията на Джоан Роулинг ми доставяха удоволствие. Вярно е, събрани са от повечето митологии по света, заимствани са събития и персонажи от доста места, но има ли това значение след като е постигнат един синхрон между приятно осезание у читатели и страхотен комерсиален успех? Чел съм хиляди пъти по-добри романи, книги с многократно по-възвисен художествен стил, сюжет и послания, но истината е, че има милиони хора по света, с които мога да се обединя единствено на звено “Хари Потър”. Той може да събере всякакви читатели – дори тези, които най-пламенно го отричат.
Конкретно за седмата, завършваща част на хепталогията. Като стил ми се стори малко по-слаба от предните шест, надявам се, че е било от превода, а не от притъпения художествен усет на Роулинг. Но да оставим стила, той не е решаващ при този тип четива. Сюжетът – водещото звено в “Хари Потър”, преди също бе по-добър. Тук като че ли твърде много са deus ex machina-те. Просто на всяка крачка се появяват случайности, които са добре дошли за героя. И дори обяснени по съвсем убедителен начин – провалят малко удоволствието от четенето. Признавам, имаше детайли, които ми харесаха максимално. И само заради тях си струваше да изчета тези 656 страници. Само заради тях, но и за да завърша цикъла, наречен “Хари Потър”. Естествено, препоръчвам, оценката ми – 7/10.
Не смятате ли?
Comments are closed.