Литературата Днес

Дълго се чудих около какво точно да се върти ревюто ми за „Лудост“ на Калин Терзийски и как точно да започне – причината е, че романът, доколкото това е роман, е твърде противоречив за моя вкус и се люшка между познатата висока класа на писане, въздействаща история и малко блудкави и сладникави лирически отклонения.

Да напишеш есе със сантиментални краски не би трябвало да е присъщо на голям писател, какъвто е Калин Терзийски. На няколко пъти в „Лудост“ действително се подразвах силно, когато се редуваха силна история, която те кара да се замислиш върху конкретен проблем, емоция, морален дефект и след това – интерпретация на случилото се директно от автора. Този тип смляна литература е от ниско ниво – още повече, когато се появява след майсторски композиран и изпълнен епизод. Просто изглежда ненужна.

„Лудост“ представя реален период от живота на Калин Терзийски –

всъщност няколкото години преди да се разиграят действията от „Алкохол“. Нещо като ретроспекция и допълнение към „Алкохол“, който, струва ми се, притежава повече достойнства. В „Лудост“ Терзийски е млад постъпващ лекар в психиатричната болница край Курило – има си своите мечти, вътрешни дилеми и… любовница. А заедно с любовницата – съпруга, която обича, малка дъщеричка, която обожава, един куп санитари дебили, лекари от А до Я и, разбира се, десетки пациенти, които имат своите реални прототипи и в живота.

Сериозно преимущество пред доста други представители на съвременната ни проза, е умението на Калин Терзийски да създава истински свят и да те поставя на места, сред хора, пред проблеми, които можеш да срещнеш ей-сега, като излезеш навън.

Но!

Не трябва да се забравя, че в крайна сметка „Лудост“ е автобиографична книга – също както „Алкохол“. И при все литературните достойнства (Калин Терзийски е впечатляващ стилист, както казах, а сюжетите му и тяхното навързване не могат да те оставят на мира) и двете книги могат със същия успех да минат на страната на документалната проза – или поне на някаква смесица между двата жанра (нещо от типа на „Хладнокръвно“ на Труман Капоти може би?)

Все пак „Лудост“ си струва – основно заради стила на Терзийски, персонажите му (къде другаде ще видите например реално описание на дърт перверзник, който за два лева прави свирки на психичноболни момчета и анализ на моралната и практическа страна на нещата?), предисторията на „Алкохол“ (поне доколкото личността на писател, когото читателят харесва, представлява почти толкова голям интерес, колкото и творчеството му), лавирането между любовта, дълга, обичта и онова, което хората наричат мечти и което при Калин Терзийски е заприличало на един мрачен блян доста повече, отколкото на светла амбиция.

Още от Калин Терзийски? „Любовта на 35-годишната жена”!