„Аномалия“ на Людмила Филипова се появи на пазара с изключително мощна кампания – всички медии буквално заляха хората с инфо за предстоящия „нов суперхит“, наследник на Дан Браун и т.н., правиха се специални промота, дори пресконференции – че кога в България е имало толкова широкоотразявана пресконференция по повод излизащ роман? Така де – като се търси в Google заглавието на книгата в комбинация с името на авторката, излизат зашеметяващите 100 хиляди резултата – за сравнение например „Лудост“ на Калин Терзийски, която бе публикувана що-годе по същото време, има под 15 хиляди резултата. Дори адски нашумялата „Project Dostoevski“ на Радослав Парушев, която е отпреди 2 години, едва-едва има 18 хиляди резултата след търсене в Google. (Впрочем при точно търсене на фразата „български роман“ също има страшно малко резултати – даже не минават границата от 50 хиляди!)
Е, да, всички са чували за „Аномалия“ на Людмила Филипова и всички знаят, че тя е „българският Дан Браун“, но книгата просто не струва – въпреки шумотевицата, медиите, пресконференциите и раздаването на автографи в моловете.
Да, личи си добре познатият от „Шифърът на Леонардо“ или „Шестото клеймо“ мистичен тертип на писане (а и от доста по-стари романи в същия жанр), търсенето на загадката, ровенето из древни исторически документи за откриването на тайната на света и избавлението от апокалипсиса. Личи си, но в „Аномалия“ просто не е направено, както трябва. Темата за самостоятелния изкуствен интелект, някои действителни факти и личности, зли папи и мъдри пазители на вековни тайни – тези елементи присъстват в романа, но изглеждат по-скоро плоски, загатнати, елементарни дори. Липсва дълбочината, която да те накара например да седнеш пред компютъра и да се поровиш из интернет, за да разбереш кое е измислица и кое – истина. Просто „Аномалия“ не грабва.
Все пак трябва да призная, че я дочетох – държи в известно напрежение, а сюжетът може и да мине като интригуващ на места. Най-малкото – динамичен е и почти не доскучава въпреки лекотата си. Да, героите са в повечето случаи еднопластови, а развързките – предвидими. За сметка на това финалната развръзка почти ме изненада – затова браво.
Така или иначе, в жанра има десетки далеч по-добри романи. И като сюжети, и като изграждане на персонажи, и като атрактивност на заглавията. За извън жанра да не говорим – ако човек е в малка квартална книжарничка, просто няма причина да посегне точно към „Аномалия“ на Людмила Филипова. Освен ако не е прочел някое адски критично ревю. Или друго. Или това – аз например въобще нямах желание да чета подобна книга, но Валентина от „Аз чета“ и Блажев с громенето си не ми оставиха избор да се уверя и сам.
Comments are closed.