„Хиляда сияйни слънца“ на Халед Хосейни

Може би се сещате какво написах, когато прочетох „Ловецът на хвърчила“ на Халед Хосейни. Тогава за едно съвсем кратко текстче с признанието, че съм под такъв силен афект от романа и просто не мога да кажа абсолютно нищо за тази книга, отнесох някои упреци, но все пак останах на своето и материалът му за „Ловецът на хвърчила“ вероятно завинаги ще си остане прецедент в блога Литературата Днес.

Е, трябва да призная, че в „Хиляда сияйни слънца“ липсва съвсем малка част от емоцията, която усещах по време на другия роман на Хосейни. Причината ми се струва логична – в „Слънцата“ протагонистите са жени, в „Хвърчилата“ – мъже.

За сметка на това някои елементи в „Хиляда сияйни слънца“ ме хвърлиха в силен потрес – просто обожавам книги, в които антагонистът, „лошият“ герой, печели симпатиите ти. А после прави нещо, с което отново го намразваш, завърта се в удивителен кръг, заради който не знаеш какво да мислиш, и накрая го виждаш като просто един човек. Хосейни със сигурност е страхотен в изграждането на образи, почти несравним – а практически описва една съвсем нормална и обичайна за Афганистан история на две жени, чиито животи малко насилствено се преплитат, които губят свои любими хора, мечти, желания.

„Хиляда сияйни слънца“ направи с мен и още нещо, което много рядко ми се случва – почти ме разплака. Почти, защото четох последните около 200 страници във вагон-ресторанта на влак и едва успях да се сдържа да не пролея някоя и друга сълза пред останалите пътници. Сдържах, но ми беше трудно.

Имам чувството, че Хосейни просто те опипва в първата половина на романите си, играе си с теб, намира слабите ти места, а после плавно започва да ги човърка, да ги дърпа, да ги гризе и накрая безжалостно да ги удря, за да те доведе до емоционална безпомощност.

А при положение, че прави това с майсторски писателски стил, просто няма начин да не ти стане любимец. И да разбереш, че Хосейни не е от онези еднодневки, който разрушават литературни стереотипи с дебютния си роман, а после кривват от правия път и така не създават нещо по-добро. Е, той го прави.

Краят пък е чудесен – точно там се чувствах толкова смачкан, че не мога да си преставя друг финал на историята, който да ме трогне, натъжи, може би донякъде зарадва, повече от този. (Въпреки че колегата Блажев не е съгласен за завършека. Пробвайте в Книговището му дали си дава екземпляра от романа!)

Comments are closed.