Сан Антонио, хвала, че те намерих!
Искрено съм ти благодарен, че някакси се беше озовал една вечер на „сергията“ на дядото при подлеза на езерото „Ариана“, а на мен ми стана жал как той свали написаната цена (20) на 6 само за да не се прибере зян и взех, че те купих и захвърлих някъде в библиотеката си, а месеци по-късно на пожар те грабнах, защото закъснявах за влака и нямах никакво време за избор!
И още – благодаря ти, че по целия път на отиване си се смях тихичко, а позадрямалите хора в купето тайно се опитваха да видят предната ти корица, за да им стане ясно какво чета и какво-по-дяволите ми е толкова смешно. Благодаря ти, че си написал „Ал Капоте. Б(л)една ти е фантазията“ и още един куп книги и ти благодаря, че трябва да ги изкопча някак от издатели, книжари и (бога ми, дано не) библиотеки!
(пауза – на това място отварям Wikipedia, за да видя, аджеба, кой си всъщност, и се оказва, че през 2000 ти, Фредерик Дард, генийо на езика, си починал! натъжен съм, почакайте няколко минути преди да продължите да четене, за да ми мине)
Оказва се, че романите на Фредерик Дар са над 300, като по голямата част са писани под псевдонима Сан Антонио – от името на едноименния главен герой. В същината си този Сан Антонио е суперинтелигенте френски полицейски директор – допускам, че е някаква реплика на английския Джеймс Бонд, понеже приключенията му се появяват някъде през 50-те. Доколкото разбирам от краткото описание на кариерата на Дар, тогава той е пишел класически криминални истории, но през 60-те започва да се отклонява от стила, забягва към сатира и пародия.
„Ал Капоте“ е блестяща пародия на детективските романи.
Основният ѝ минус, който доста лесно и без угризения човек може да превърне в качество, е наивността на огромни части на сюжета – всичко се случва просто така, понякога логиката бяга, част от героите са просто безумни (а характеристиките им не би трябвало да го позволяват), а историята сякаш на моменти прескача „неудобните“ моменти, за които няма решение. Но това е пародията и ако си чел поне малко Агата Кристи или сър Артър Конан Дойл можеш да схванеш колко старателен е Сан Антонио (или Дар, както щете) в елегантните си подигравки към изпипаните им сюжети.
Но това е нищо – силата на „Ал Капоте“ е в стилистиката. Предполагам, че преводачът Максим Бехар също е изиграл сериозна роля, тъй като в доста епизоди си казвах „Майка му, как е възможно това да е превод от друг език?“ Извършеното е просто шедьовър, има толкова много български диалектични форми, жаргонни фрази, лоши думички, които си стоят точно на мястото – но най-вече чисто езиковите закачки, с които романът е бъкан (вж. извадките от текста по-долу).
За бележките под линия, които и сами по себе си са произведение на изкуството, изобщо няма да отварям дума. По време на цялото четене (пък и след това) дори искрено съжалявах, че не знам френски, за да сравнявам с оригинала.
Вулгарният и хаплив език на текста е чудесен – виждаш как някой седи пред теб и ти ги казва тези неща (а и Сан Антонио фактически се обръща към „теб“ – съвсем буквално). И колегата му Берю е изключителен персонаж (огромен масивен глуповат полицай, който по стечение на съдбата има огромна паламарка и, доколкото помня, опъна поне три-четири жени в книгата, като за последната му се наложи Сан Антонио да му залепи гигантски презерватив от няколко по-малки; какво казах за нелогичността на събитията?), на когото, струва ми се, е посветен „Гласувайте за Берю“ – роман, който НЯМА как да не прочета скоро.
Бележки под линия.
Искаше ми се по време на четенето да съм си отбелязвал най-възхитителните моменти от „Ал Капоте“, но влака, едно-друго, не успях. Държа обаче да публикувам някой и друг пасаж, сигурен съм, че от „Колибри“ няма да се сърдят, пък и тиражът май вече е изчерпан. Понеже не знам къде точно да търся, разгръщам напосоки и пиша – така би трябвало и да ги убедя, че оригиналността на текста не е изградена около два-три култови епизода, а в цялата книга има не повече от пет скучни момента.
„Червенотиквеничковецът е сащисан! Патриотично присъединява негодуванието си към моето. Прокламира на факултативния си английски, че съм най-великото ченге на Франция! Най-прочутото! Най-шерлокското от Холмс насам, далеч по-еркюлесто от Поаро и несравнимо по-агатесто от прабаба ти Кристи! О-ла-ла, о-да-да и о-къде-къде от-по-най-всякакво!“
По отношение на Берю:
„- Вината не е негова, шефе! – пледирам аз. – Нашият приятел (за Берю, разбира се, б.м.) е наказан от природата с неимоверно развит член, който дори и при най-незначително разширение така притиска слънчевото му сплетение, че ако не го изкара за малко на чист въздух, за да си възстанови кръвообращението, може да получи инфаркт. Госпожицата безспорно се е заблудила относно намеренията му и е решила, че иска да я изнасили.“
След обширно описание на продължителна игра с една очарователна чернокожа дама (Мис АнтраЦицит, както я нарича):
„Знам, че на мое място стотици хиляди биха си казали: „Сега му е ред да ѝ опънем жартиерите!“, и щяха най-безцеремонно да навървят това изящно и изтощено до смърт творение на природата, за да продухат югоизточните си дихателни пътища. Да я изклатят дебелашки, безогледно и припряно, за да си лъснат колкото се може по-скоро простатата, и след това най-глупашки да се проснат върху мокета с трансформирана в жалък капкомер чурка, на която не би помогнало и едноминЕтно мълчание.“
И едно обшииирно описание на същинско навървяне – но с друга мацка:
„И така, подхващам за пореден път нещата от мястото, където ги оставихме. Без да се формализирам излишно, посвещавам Джесика в тайните на следните патентовани специалитети: Китайска гъсеница, Свирепата печурка, Краят на Пом(пай и)пей, Българската вратовръзка, Любовникът на лейди Чаталрей, Обезумелият хуйвенбин, Аудиовизуална дегустация на френския пейзаж, Гордата хурка, Познай кой дойде на вечеря, Един французин в задния двор на крал Артур, ЦиЦИгулките на бала, Вълшебната шпакла, Скалпираният мохикан, Двайсет хиляди левги под пъпа, Прашката на Незнайния воин, ТашАКкент в пламъци, Двуликият Анус, Халката на Сатурн, Топките на Хавеланж, Духни, за да изкараме чаршафа, Дневникът на Месалина, Тайните на макроцефала, Хремавият циклоп, Не ми говори с пълна уста, Мисли за мен като за него, Токата и фига за оргаНзъм от Сантонио, Слива на шиш в собствен сос, Дует за краставица и мида в ох-мажор, Откровенията на сексолога, Среднощно родео за двугърба камила, Пиеса за четири ръце, тромпет и раковина, Наклонената кула в Пиза и Не тръгвай сама, аз също идвам – една доста сложна волна композиция, над която, подчинявайки се на чувството си за хармония, ми се наложи сериозно да се потрудя.“
Това е. Ако някой знае какво е „българската вратовръзка“, да се чувства поканен да каже…
Comments are closed.