Чел съм какви ли не книги – от шедьоври като „На изток от Запада“ до пълни боклуци от типа на „Аномалия“. Изключително рядко обаче ми се е случвало да се вбеся толкова много на някоя книга, че просто да я захвърля и да изпсувам.

Говоря ви за „Рай“ на Радослав Гизгинджиев – българската книга, която направи истински маркетингов удар като разпродаде цял един тираж за няколко седмици, а сега експресно се печата втори, за да се угоди на пазара, търсещ ли, търсещ приятния на вид роман. А той струва цели 19 лева – за нищо и никакви 216 страници!

Най-зле похарчените ми 19 лева, това със сигурност мога да кажа след прочетени 70 страници.

Просто не можах повече – не вярвах, че ще се стигне дотам отново да чета неграмотно написана прочувствена проза с вид на нещо, което би събрало най-много звездички в сайт за лично творчество. Сега е 2013 г. и такива неща не бива да се случват – „Рай“ е потресаващо слаб проект!

От онова, което видях в единствените си 70 страници – сюжетът паралелно движи животите на няколко души от „град, в който като отидеш за пръв път се влюбваш за няколко дни“ (навярно най-приятната фигура в „Рай“, стига да не се повтаряше през 3 стр., след като още в началото всички разбират, че това е Пловдив).

Признавам, че в част от персонажите има известен потенциал и той навярно е развит в течението на романа – за първата третина обаче това са едни повърхностни еднополюсни герои. Забележете, не просто повърхностни и еднополюсни (бих се справил, ако бе само това) – те са показани през погледа на всевиждащия и всеусещащ разказвач.

За читателя не е оставено нищичко!

Ако Гизгинджиев иска да внуши страстна и красива любовна история, той не го прави с действията на героите си, а просто пише: „Те имаха любовна история, каквато светът не бе виждал.“ ОооооК, братле! Лично мен ме обижда книга, която не ми позволява сам да оценя кой какъв е и да си обясня действията му.

„Тя притежаваше интелект, който я правеше различна от останалите ѝ връстници.“ Ами добре, дай ми да го разбера, не ми го сипвай наготово!

Самото издание „Рай“ е изпълнено потресаващо – след хубавата корица няма да видите нищо добро. Без да се спирам подробно само ще изброя – ужасяващо оформление на текста (дори без подравняване, искрено се надявам в това да има някакъв замисъл, а да не е „ми щото е хубу“), твърде ексцентричен (и дребен) шрифт, навсякъде грешки, грешки (всякакви – правопис, граматика, пунктуация). Не се подвеждайте, че в редкарето на изданието има имена на редактор и коректор – ако тази книга е минала през редактор и коректор, бих им плащал до края на живота да не докосват литература.

И последно – стилът на Гизгинджиев. Освен че си описва всяко чувство, емоция и действие като поп и от време на време прави чувствени абстрактни изстъпления за живота и това какви сме, той чисто и просто е слаб. Ако се направи статистика на най-често използваните в „Рай“ думи, това навярно ще са местоимения (хиляди), „сякаш“ и „беше“.

Книгата е бъкана от неразбираеми изречения, дразнещи повторения, нерядко обикновена авторска немощ.

Честно, не знам за какво да се хвана. Искаше ми се да не съм толкова негативен и да кажа поне едно нещо, което да зарадва хилядите фенове на Гизгинджиев (над 2500 във Facebook, за бога!). Но не мога – аз видях само 70 страници и нито едно-едничко изречение, което да ми върне надеждата за тази книга.

Final summation: Не препоръчвам „Рай“ на хората със здрав разум, които са прочели повече от 2 книги в живота си. Това е книга, в която техниката на автора е много, много далеч от желанието му да опише вероятно добрите си идеи. Колкото и страхотен план и живи герои да е имал Гизгинджиев – с подобно изпълнение той ги унищожава на малки парченца, изгаря ги, натоварва ги на каруца и ги праща на боклука в онова специално гето на града, където като отидеш за пръв път се влюбваш за няколко дни.

П.П. Радвам се, че това е първата книга от категория НЕПРОЧЕТЕНИ. Само ще напомня, че това е мястото, където бях решил да слагам ревюта за книги, които просто не съм успял да довърша, но съм видял достатъчно, за да мога с ръка на сърцето да коментирам причините да не го направя.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Нямам амбицията да съм какъвто и да било литературен коректив – не само на световната литература, ами дори и на българската съвременна. За сметка на това през годините (вече почти 5, дума да няма!) събрах сериозна маса постоянни читатели, а търсачките дават на блога Литературата Днес забележително високи места при търсене на конкретни заглавия или автори.

Имам досадния навик да чета много, но напоследък впечатление ми направиха две неща:

1) Нямам желание да пиша за всичко, което чета;

2) Все по-често просто се отказвам насила да дочитам книги, които не харесвам. Преди го правех само за да дам шанс на даденото заглавие, но вече или съм се научил да ценя времето си, или търпението ми е здравата закърняло.

Заради втората точка реших, че има известен брой книги, които така и не съм дочел – започнал съм, писнали са ми, преполовил съм ги, продължавали са да ми писват и… просто съм ги захвърлил.

Внезапно ме осени прозрение – всъщност за част от читателите тук би било също толкова интересно/полезно/четивно да виждат текстове за недочетени (защо, кога и как) книги, колкото и за прочетени и респективно харесани или не.

Завършвам със същата констатация като в началото – нямам амбицията да съм какъвто и да е литературен коректив. За сметка на това едно от малкото неща, които обичам повече от четенето, е да захвърлям на най-ниските лавици на библиотеката си недочетени скапани книги.

Отсега нататък вече и ще ви казвам кои са те!

(За по-лесна ориентация в блога оттук насетне ще има категория „Недочетени“, а върху изображението на книжната корица, което традиционно стои начело на всяка публикация, ще поставям маркер – да се знае и да няма объркали се.)

П.П. Издателите, които от време на време предоставят на Литературата Днес книги, нека не се обиждат, ако понякога техни заглавия в тази критикарска категория. Просто невинаги се получава – а дори и сполучливите книги понякога удрят на камък с такива като мен.