Безхарактерни ли са съвременните писатели

На 5 юли се появи в медийното простанство текст на тема “Когато писателите нямат характер” с автор – Елена Кодинова. В статията се говори надълго и нашироко за липсата на качество в съвременната българска литература и постулатите на авторката граничат с нападки и крайни обиди. По повод тази публикация получих един e-mail от писателя Момчил Николов, един от известните млади български белетристи, който наскоро издаде новия си, внушителен роман “Кръглата риба”. Потресен от думите на авторката, той е пожелал да бъде публикуван неговият отговор в същия този вестник “Сега”, но не е получил тази възможност. Затова се обърна към мен, надявайки се да получи гласност по проблема.

Аз, разбира се, съм изцяло на страната на Момчил Николов и изцяло съм съгласен със становището му относно думите на госпожа Кодинова, които са обида за всеки пищеш човек в България днес. Публикувам тук писмото на писателя, но препоръчвам преди да го прочетете да разгледате статията в “Сега”.

Уважаема г-жа Кодинова,

Нямам честа да ви познавам, но вашето писмо силно ме развълнува. Толкова, че ето на – вместо да се напия или да се нашмъркам до синьо, както се полага на един съвременен български автор, аз съм седнал в чудната съботна вечер и ви пиша писма.

Простете – не се представих. Казвам се Момчил Николов и съм съвременен български писател. Не се имам за млад, но според вашите критерии по-скоро съм. Женен съм, не пуша, пия рядко, спортувам редовно и работя много. Печеля добре. Скромен и уравновесен човек съм, хобито ми е отглеждане на трева(в смисъл – морава). Искам да се запозная с интелигентна, образована и начетена жена (като вас), с която да не разговарям по никакъв начин за съвременната българска литература и която никога да не виждам. Простете, ставам асоциален, когато не съм под влиянието на поне четири-пет наркотика, прокарани с литър водка.

Не искам да говоря с вас за съвременната българска литература и по други съобръжения. Струва ми се, че не я познавате. Улисана в анализ на буквите при Джеймс Джойс някакси сте я пропуснали. Или може би сте я чели, но не помните нито имена, нито заглавия? Празни бели полета, а? Всъщност – права сте – не бива да товарите академичния си мозък с незначителни и провинциални български автори с меки творчески ерекции, когато на света има така възбуждащи титани като Чехов, Толстой или поне Фаулз. Джойс вече го споменахме. Уважавам вашия женски и професионален избор, но все пак – има една подробност, която ме кара да се чувствам леко озадачен. В края на вашата статия вие завършвате с похвален призив – да си говорим. Да си говорите, но с кого? Простете, но наистина не мога да разбера с кого точно, да му се не види, искате да си говорите? С мен ли искате да си говорите, с някой друг ли искате да си говорите, с цялата българска съвременна литература едновремено ли искате да си говорите? Или просто си говорите?

Както и да е – няма да ви досаждам повече с глупавите си и вероятно съвсем неоснователни въпроси. Пък и времето, което мога да отделя за написването за това писмо вече изтича. Все пак писател съм – трябва да работя. Чакат ме няколко томчета на Буковски в оригинал, върху които трябва да дращя с мекото си моливче. Разбира се от това няма нищо да се получи, защото така или иначе съм некадърен. Ще захвърля празните бели листове на една страна, мекото моливче на друга и ще потърся спасение в някоя от онези една-две кръчми, в които съм известен; Ще заема традиционната си поза на вечно надрусан и\или пиян Фауст и ще зачакам някоя състрадателна фенка да забърше студената ми пот от челото. После, разбира се, идва ред на невъздържани целувки и страстни пенетрации.

След което се прrбирам вкъщи, описвам подробно случилото ми се с мръсни думи, публикувам го в известен столичен вестник, и в резултат на това следващия път, когато вляза във въпросната кръчма, фенките вече са две. От тук нататък цикълът секс – писане – публикация се повтаря , а фенките растат в геометрична прогресия. Схващате ли?

Би било чудесно ако се нещата се случваха така. Само че фенките не идват толкова лесно, повярвайте ми. И те са чели Буковски. И други неща са чели. За това колкото и да не ми се ще, аз захвърлям меките моливчета, сядам си на задника, и вземам че написвам нещо като петстотин страници, в което не говоря нито за дефекация, нито за копулация, а просто за една нищо и никаква Кръгла риба. Примерно. Написвам книга, с която се гордея, защото съм вложил всичко от себе си и знам, че е на световно ниво. Но вече знам и нещо друго – вие няма да прочетете тази книга. А може би трябва, защото тя засяга важна за вас тема. Технологичната епоха – миг преди димът да покрие всичко. Много неща можете да научите от тази книга, но вие няма да си я купите. Защото не се намира на онова рафтче, което ви привлича като магнит. Рафтчето със световната класика. Аз не съм класик.

Аз, слава Богу, съм писател.

P.S

В книгите ми жена доктор на науките със стрии и целулит скоро няма да се появи . Въпрос на естетика.

Момчил Николов

Comments are closed.