Алис Мънро е лауреатът на Нобеловата награда за литература за 2013 г. Канадката има зад гърба си 14 сборника с разкази и никога не е пристъпвала към романа. За съжаление обаче, на български все още не е издадена нито една нейна книга – с нетърпение очакваме това да се случи.
Вижте интервюто, което тя дава за Адам Смит от NobelPrize.org само няколко часа след анонса при кого отива отличието.
– Здравейте, аз съм Адам Смит. Алис Мънро?
– Здравейте. Алис Мънро е. Исках да ви благодаря много. Случилото се е наистина прекрасно за мен, невероятно събитие за краткия разказ като цяло.
– Наистина е. Поздравяваме Ви и ние на свой ред. Как научихте новината?
– Хм, нека помисля. Мотаех се из къщи рано сутринта. Как разбрах всъщност? (Пита дъщеря си Джени, която е до нея в стаята.) О, да, журналисти ми се обадиха.
– И каква беше първата Ви реакция? Помните ли я?
– Не повярвах (смее се). Наистина не повярвах, бях толкова щастлива и все още не мога да се отърся от това усещане.
– Създали сте колосален корпус от текстове за тези над 4 десетилетия…
– Да, така е. Тъй като аз работя основно в жанра на краткия разказ, фактът, че той получава своето признание, е изключително важен и ми се иска да бъде подобаващо отразен.
– Да, така е. Била ли сте един и същи писател от началото до края на творчеството си? Променила ли сте се, как мислите?
– Доколкото мога сама да отсъдя, не съм се променила много. Но мисля, че други хора биха могли да отговорят по-добре на този въпрос.
– Нобеловата награда ще донесе много нови читатели на книгите Ви…
– Да, надявам се да стане така. И ми се иска това да се случи не само заради мен самата, а защото би означавало много за краткия разказ. Той винаги е бил малко неглижиран – като нещо, което писателите правят преди да напишат първия си роман. Моето желание е да стане ясно, че просто не е нужно някога да се появи роман.
– На онези, които не познават творчеството Ви, какво бихте препоръчали за първи прочит?
– О, за бога! Не знам, не бих могла… Човек винаги смята последната си творба за най-добрата, поне при мен е така. Така че бих препоръчала да се започне с последната ми книга.
– С „Dear Life“ („Скъпи живот“)?
– Е, да, може би да, но после се надявам да се върнат и назад и да прочетат и останалите ми книги.
– Всеки споменава факта, че по-рано тази година Вие обявихте, че спирате да пишете. Читателите си казват: Може би тази награда ще я окуражи да започне отново!
– (Смее се) Знаете, аз пиша от толкова много години. Пиша и издавам, мисля, откак бях 20-ина годишна. Струва ми се, че това е твърде много време за работа и е време да я карам по-полека. Но знам ли, това наистина би могло да промени решението ми (смее се още повече).
– Това е вълнуващо признание! Колко хубаво! Знам, че сигурно сте уморена от непрекъснатите разговори с толкова хора, така че да отложим продължението на този разговор за друг път.
– Наистина би било по-добре, действително съм уморена, малко замаяна и бог знае какво може да изтърся!
– (Смее се) ОК, ще почакаме нещата малко да се уталожат и после…
– Добре.
– Разговорът с Вас беше истинско удоволствие, много Ви благодаря.
– И аз ви благодаря. Довиждане!
Comments are closed.