„02. Екзистенциален роман“ – ми не…

„02. Екзистенциален роман“ не е като „01. Неприличен роман“.

На задната корица пише, че за разлика от първия, няма да ми стане смешничко, а тъжничко. Ей затова не вярвам на задните корици – въобще пък не ми стана тъжничко, освен в един мнооого кратък момент.

„02. Екзистенциален роман“ на Ивайло Борисов следва част от принципите на предшественика си, когото много харесах. Обаче като цяло е боклук – и получи най-ниската оценка, която някога съм давал в Goodreads (макар и да съм там отскоро).

Това е като един огромен сборник с есета, палимпсести, както Ивайло ги нарича, с излияния за това, което се случва, което не е готино, не заслужава внимание и трябва да бъде смачкано, за да не превземе изцяло скапания ни живот в пробитата България.

Не ме разбирайте погрешно – аз съм напълно съгласен с повечето от идеите в книгата

(които някой може и да смята за идеи на героя му Бенедикт Томов, но явно не е чел блога на Ивайло Борисов) и подкрепям този тип унищожителен хейт срещу простотията, тесногръдието, еколозите, средностатистическите българо-селяни, житейските путки, консуматорите, гурутата, съседите, които си остъкляват балконите, културтрегерите, феминистките, разследващите журналисти и педалите (без никаква хомофобия).

Проблемът е, че просто досажда – същите неща си бяха и в първата книга, има ги и тук, но в двойно, че и тройно по-голям обем. Реалното действие, реалният роман, в „02.“ сигурно е под 50 странички. Всичко останало са размисли – уж свързани с действието, но просто хаотични парчета изливащи се фекалии срещу ужасните пороци на обществото ни.

Биха стояли великолепно като самостоятелни материали в блог, сайт или в сборник.

Но тук са просто забавно написани текстове, които са всичко друго, но не и роман. А това, че очакваш роман (е, мамка му, това е заглавието!), прецаква цялата работа. Вероятно ако съотношението действие-разсъждение беше по-близко, нещата щяха да стоят съвсем другояче…

Примери въобще не ща да давам – на няколко пъти се разсмях жестоко, но доста по-често внимателно проверявах кога свършва частта и се питах с какво съм наказан да чета едно и също пак, и пак, и пак. Последните 10-20 страници ги минах за около 2 минути, само диагонално и без да имам обичайното гузно чувство, че чийтвам. Нервите не ми стигнаха да понеса толкова мъдрост на едно място.

И пак ще кажа – есетата са читави, тезите са силни и аргументирани, а стилът е готин. Просто са прекалено много, прекалено еднообразни, прекалено предсказуеми (макар че и аз не очаквах в един момент да започне да се хейтва самото хейтене, това беше част от текста от най-висока класа!).

Но че преминават границите на обществено-приетото, преминават ги – евала за което.

И все пак – препоръчвам „01. Неприличен роман“. Този става понякога да си го отваряте и да си прочитате по 3 странички, а след това да го заебавате за още 5 години.

Но колегата Блажев го харесва. Жоро от Библиотеката пък го боготвори.

А ако това ревю не ви кефи – можете да си изберете друго от този блог или да огледате последните от всички останали блогове за книги – на ето тази страница!