Повтори 30 пъти „прецакана жена“ и ето ти „Сонет 130“

Сонет 130 - Ганка Филиповска

ОК, ще започва ревюто за „Сонет 130“ малко непривично за себе си.

Един куп хора, чието литературно мнение ценя, си изплакаха очите по нея – това бяха Мила и Габи в „Аз чета“, Книгозавъра, за капак и „Книголандия“, който почти и мен разрида с прочувствения си текст. Какво да правя, захванах Ганка Филиповска и я започнах със силен ентусиазъм. Така и не ме грабна обаче, до самия си край.

Това ревю не е напълно представително за мнението ми – то е подчертано негативно и безсърдечно и изброява всички недостатъци на „Сонет 130“, които според мен съществуват в книгата. Онова, което може би ми е допаднало – запазвам за себе си.

Ако искате добро мнение, прескочете до края на този текст.

Сборникът съдържа 30 разказа и, честно казано, аз видях в почти всички от тях различен нюанс на едно и също. В различните истории просто няма разнообразие. Да кажем, че Ганка Филиповска има чудесна история, която вместо да претвори в помитащ и депресиращ роман е унищожила и разкъсала в 30 парчета.

Среща се все пак тук-там по някой оригинален образ –парализиран мъж, син убиец или прописващ заради любовта поет. Забележете – и тримата са мъже, а в (и зад) техните животи и съдби стоят жена и жени и отново се припокрива общият тон на сборника и присъствието на Жената на Ганка Филиповска.

Жената на Ганка Филиповска почти винаги е висшистка инженер, българска филология или химик. Жената на Ганка Филиповска обича древна литература и разходки сред природата. Жената на Ганка Филиповска винаги е онеправдана – тя е с празен джоб, но богата душа (смятате изказването ми за клише? не сте виждали „Сонет 130“). Жената на Ганка Филиповска винаги е несправедливо прецакана от някой мъж. Жената на Ганка Филиповска дори ползва едни и същи имена – за бога, в сборника имаше дори случай на два поредни разказа, в които героинята се казва Ирина.

Не ме разбирайте подгрешно – женските образи са различни, имат различни коси например, носят що-годе своите индивидуалности, а някои дори (макар и рядко) успяват да изненадат. Зад почти всеки от тях обаче прозира тази Жена, а това дотяга никак немалко. Положението не се спасява и от Другите Жени – те са наконтени, зли, неразочаровани и изпиват ума и отнемат мъжа на Жената на Ганка Филиповска.

Затова и са интересни мъжките персонажи – е, те доста честа са или гадни изневеряващи копелета, или идеализирани младоци, или някой от двамата, който под въздействието на Жената се превръща в другия. Но пък пускат светъл лъч на разнообразие.

(Има например разказ, в който повествователят е селянин, който псува, иска да ебе и да бие жена си и тази история, с начина си написване – наистина перфектен изказ – имаше огромен потенциал да ме грабне, ако към края мъжът не се беше разридал, не беше съжалил, че бие жена си и не бях осъзнал, че отново Ганка Филиповска се опитва да ми наложи тона си.)

Просто съм чел прекалено много сълзливи мелодраматични разкази за селото и „сивотата на града“.

В началото на четенето „Сонет 130“ много ми напомняше на „Има ли кой да ви обича“ или „Любовта на 35-годишната жена“ на Калин Терзийски – подобен сълзлив битов мелодраматизъм тегне и там, но богатството на сюжети и образи е несравнимо.

Стилът на Ганка Филиповска също не ми се понрави достатъчно – може и според Радостина Ангелова от задната корица сборникът да е „концентрат от отлично боравене с думите и запомнящи се образи“, но за мен е по-скоро един прилично написан, дори добре написан текст, който тук-там е раздиран от умопомрачителни клишета.

Имам силна непоносимост към лигавщини, особено ако съм се сблъсквал с аналогични фигури в миналото. Затова въпреки че първите пъти, които прочитах такива, тръсвах главата и си казвах: „Какво пък?“, в един момент започнах да изваждам потресаващите т.нар. метафори.

Привеждам няколко бързи примера, колкото да не съм голословен.

И наслуки обаче да отворите книгата, ще попаднете на такива.

„Любовта им била жарка и изпепеляваща като пустинята.“ („Зеленооката Мария“)

„… да намокри лицето ѝ с щастливите ручеи на очите си“ („Мащерка“)

„Сменяше рязко настроенията си, но тъгата ѝ траеше колкото юлски дъжд“ – за героиня на име Юлия („Сонет 130“)

 „И миг преди Златка да излезе от водата и да си облече дрехите, гърдите ѝ се разпукаха като памукова кутийка и душата ѝ излетя, защото този свят е за всичко друго, но не и за бели души.“ („Бялата Златка“)

Харесва ли ви този начин на изказ? Ако отговорът ви е утвърдителен, забравете цялото ми ревю и прочетете тези по-долу.

Книголандия („Да пълниш кладенци със сълзи“)

„Дебютът на Ганка Филиповска е бляскав, но с онзи приглушен блясък на старо злато – като древна, очукана от вековете чаша, давила мъката на мнозина.“

Книгозавър („Разкази изпълзели от утробата на живота“)

„Не знам откъде е намерила сили за такива чудовищни разкази, но „Сонет 130″ се вкопчва в съзнанието ти и дърпа да извади оттам всичката мъка, от която си се молел да се спасиш, пречупва те и те пита: „Имаш ли душа?“

Мила Ташева в „Аз чета“ („Сонет 130″ – да погледнеш към живота си трезво“)

„Ганка Филиповска има невероятно око за житейски истории, за механизмите на битието. И успява да превърне личните трагедии в спираща дъха литература.“

Габриела Кожухарова в „Аз чета“ („Сонет 130″ – тъжните страници на живота“)

„Живееш, мислиш, че най-хубавото тепърва ти предстои, верен си на принципа „всяко зло за добро“ и изведнъж започваш да четеш тези истории за нещастието и в теб се промъква зловещото подозрение, че може би нищо хубаво не ти предстои и че всъщност всяко зло повлича след себе си още десет други злини.“

Изгубени в прехода (Лъжи, смърт, самота и лудост в ,,Сонет 130“ на Ганка Филиповска)

„Сонет 130“ съдържа едни от най-песимистичните разкази, които някога ще прочетете. Лъжи, смърт, самота, лудост и изневяра се обличат в лицата на приятелите ни, на семейството ни, на познатите ни, за да ни подшушнат, че всичко може да се обърка, ако му позволим.