Я кой се е върнал! 579 дни след последното ревю в Литературата Днес (за „Рязко“ на Людмил Станев, едно покъртващо нещо) се появява чисто ново, за съвсем прясна книга, чиято премиера дори е днес и, също като ревюто, е в интернет. Ето.
Разказът „ Хамелеонът Светослав-Тертер“ започва така:
Още долу, докато го купуваха на ниво -2 на мола, и двамата бяха полазени от съмнението, че покупката точно на хамелеон не е непременно най-умното нещо, което можеха да направят точно в този неделен следобед.
За разлика от покупката на хамелеон, покупката на сборника „Само за напушени“ на Радослав Парушев би била много умна, ако обичате разчупена, съвременна ърбън проза, нямате задръжки да се подигравате с религия, политика, обществени ценности или пък да говорите спокойно за алкохол, мъчителна смърт на невинни лица и животни, свирки на букурещката гара „Норд“ и т.н. Обаче ако сте убедени комунисти или пуритански се кълнете в класическата литература до степен да плюете през рамо, когато някой се упражнява върху Големите (дори и успешно) – по-добре недейте.
В сборника виждаме: руси милфки, по-различна Будапеща ’56, един поразително напомнящ на някого зъл дух водник, цици, Александър Велики, wtf невероятната и поучителна история на Джуджето Чарли и неговия верен другар Човека мечка, плюс наблюдаваме обсесия по скандинавска митология (и може би сериала „Викинги“), опосум, който не е прост, и защо, по дяволите, чуваме напрегнат скандал между плодни прилепи?!
Разказите на Парушев са точно в стила, който помним от него – ама наистина. Човек би си казал, че 5 години след „Смъртта не е за всеки“, 11 след „Project GigaMono“ или даже 12 след „никоганебъдинещастен“ авторовият глас ще е позагубил поне малко от онова младежко звучене; от циничния градски изказ, който кара лелите да пищят, а дядовците да цъкат с език; от абсолютно абсурдните завръзки и сюжети. Аз поне се притеснявах от това – глождеше ме неприятното усещане, че зад „Само на напушени“ няма да стои онзи Чарли, а ще прозира един сериозен, зрял Радослав Парушев, някакъв претенциозен проекто-псевдо-Еко. Слава богу, това не е така. От първия ред виждаш добре познатото приятелче, което застава на ей толкова пред теб и дъхаво ти разказва истории, които, въпреки пълното си безсмислие, звучат реални.
Не ме разбирайте погрешно. Парушев определено търпи развитие в късата проза – изказът му е дори още по-естествен (нали си спомняте колко нормално звучеше например разказът му как Умберто Еко го е убил или как си карат с приятелчетата с колата през едно море? Е, тук и по-безумни неща са си… мееееех, какво пък толкова), обилстват, без да е прекалено, препратките към световната история и безмилостното им преплитане със съвременни явления, невероятни бисери и хрумки, свръхестествени феномени, препратки към top of the pops писателите в литературата, градски легенди и ежедневни случки от барове, паркове и джунгли. Като цяло, гаврата със Светая светих на хората, които се самопубликуват в сайтове за лично творчество и никога не са стигали по-далеч в Литературата от „Под игото“, продължава с неумолима сила. И това е страхотно.
Разбира се, понякога абсурдът е в повече и някои краища са откровено тъпи. Но дори в тези случаи, разказът си е струвал всеки ред. Какво като финалът звучи като евтин виц, ако преди това си се забавлявал от сърце? В два-три случая наистина се разочаровах, че дадени истории не получават заслужения феноменален завършек. После се усетих, че те така или иначе са били толкова нелепи (в единствения добър смисъл на думата!) и непонятни, че точно този край им приляга като китара в ръцете на Мик Тейлър.
За финал ще прибегна до метафора, която правя чрез един от разказите в „Само за напушени“ (толкова пък ако искате да знаете кой, ще трябва да си го намерите). С новата си книга Радослав Парушев взема шибалка и ни доминира. И хич не пита искаме ли, или не.
П.П. Сега, заглавието на сборника определено може да търпи критики. Ясно е защо е сложено – историите наистина понякога предполагат по-специфична умствена разстройка, за да ги хванеш – но прекаленият буквализъм и борхесу не е драг. От друга страна, названието „Само за напушени“ се вписва напълно окей с корицата – а пък тя само на пръв поглед ми се видя кофти. Всъщност дизайнът на Мария Минкова на първа/четвърта корица, ведно с оформлението във вътрешността на тома, прави напълно завършен и приятен книжен продукт, за което евала.
П.П.2, но и N.B. „Само за напушени“ струва 8 лв. Да, точно осем лева, което е възхитително ниска цена за книга въобще, през 2017 г. Вярно е, че сборникът е сравнително кратък и се чете скорострелно, но когато в книжарницата ми го подадоха и ми казаха колко дължа, почти реших, че са се объркали нещо и мисловно потрих ръце как ще се минат. Но не – осем лева за наистина качествена, мислена, ярка съвременна българска литература, която аз препоръчвам, пък вие, ако щете, ме плюйте.
Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )
Comments are closed.