България, началото на 40-те години на ХХ век. Директорът на Русенския театър отменя представление, за да се проведе среща на гостуващи детски писатели с малките им почитатели – в четири препълнени салона. Писателите пристигат вечерта, на перона на гарата гърми музика, улицата чак до града е почерняла от хора. В Айдемир посрещачите на писателите тичат ведно с колата на авторите и хвърлят цветя по нея. Насред пътя към Силистра стотина селяни и ученици спират автомобила, след часове чакане, за да помолят авторите да дойдат и в тяхното село.
Славни времена е виждала българската литература за деца през първата половина на миналия век. Толкова славни, че Ран Босилек, тогавашният големец в жанра, става двигател за учредяване на Дружество на детските писатели през 1931 г. Организират се множество четения, срещи с писатели, тържества, действа се активно за обогатяване на детските библиотеки, създава се театрална школа, излъчва се детско предаване по Радио София. Повече от десет години Дружеството издава книги, антологии, листовки за деца, посочва им „ведрия път към хубавото и доброто“.
Дружество на детските писатели, 1931 г. Снимка: „1943. Антология за деца“
През септември 1943-а се задвижва един от най-мащабните проекти на Дружеството. До членовете, тогава 99 на брой, е изпратено писмо – изискват се „по един хубав портрет, био-библиографични бележки и автограф, написан с туш или черно мастило“, както и до ноември да изпратят до пет стихотворения (на „стихотворците“) или разказ до четири страници (на „разказвачите“). И действително – половината откликват, а през декември срокът е удължен, за да успеят и останалите.
Но идва 10 януари 1944-а. София е бомбардирана. Част от елита на детските автори бяга към провинцията, губят се контакти, забавя се комуникацията. Сетне настава Девети. Ръководството на Дружеството набързо е сменено с подходящи хора. Мнозина от някогашните членове не просто са изключени, но и влизат в черния списък на властта. Книгите им се изземат, днес знаем имената им, не творчеството. Детската литература придобива друго лице. Отхвърля се законовата забрана за политизация в нея. Става задължително съобразяването с новите идеологически постулати и партийната символика. Актуалните теми вече са пионерските лагери, тимуровските команди, „народните врагове“, децата се интересуват от танкове и самолети, славят „чичко Сталин“ и „чичко Димитров“, Девети септември става „най-великият всенароден празник“.
Илюстрация: „1943. Антология за деца“
А какво се случва с материалите, изпратени за Антологията през 1943-а? Седемдесет и пет години те са в неизвестност, докато не биват открити от литературни изследователи в архива на Дом-музей „Ангел Каралийчев“. Благодарение на Румяна Пашалийска (голяма част от текста по-горе е базиран на нейни думи), Петър Величков и издателство „Просвета“, днес, през 2018 година на българския пазар виждаме „1943. Антология за деца“ – поглед към минало, за чиято забрава са положени доста усилия и насилия.
Асен Разцветников, Дора Габе, Елисавета Багряна, Калина Малина, Змей Горянин, Яна Язова са малка част от имената, които попадат в изданието на „Просвета“ – с портрети, с автографи и с текстове, които говорят за доброто и справедливостта, за красивото. Някои от работите са придружени и от илюстрации – а знаем отлично, че по онова време за оформлението на детските книги (които по действащия закон трябвало да имат „изящна външност“, моля, отбележете това!) се грижат някои от най-големите български художници. В книгата има рисунки на Вадим Лазаркевич, Илия Бешков, Георги Атанасов и още…
В изданието са поместени работите на близо седемдесет автори – стихове, разкази, приказки, легенди, поговорки и какво ли още не… истории, в които неизменно честността е възнаградена, а лошотията възмездена; истории, в които триумфират висшите ценности и които са написани на възхитителен български език.
Но не бих се наел да кажа, че днешните малчугани биха чели с интерес подобни текстове – за тях биха били безкрайно чужди тематиката и сюжетите (които самият аз познавам не от опит, а от четене на книги). Това, което не би било чуждо, е общото послание, приятният послевкус, а понякога и свенливо запазената сълза при прочита на този или онзи разказ.
Защото „1943. Антология за деца“ не е антология за деца през 2018-а. Това е книга, която можеше никога да не видим (едно от най-тъжните неща при прегледа ѝ са множеството случаи, в които към библиографските справки има забележка от днешните съставители, че дадени книги не са открити и практически вече не съществуват). „1943. Антология за деца“ е безкористен източник първо на естетическа наслада, а сетне на малко тъга.
Наистина – четейки я, виждаме ведрата подкана към хубавото и доброто. А колко често някой чистосърдечно ни зове натам?
П.П. Предпочетох да изнеса тази бележка извън корпуса на текста, защото тя няма място там. Но без никакъв свян критикувам издателите от „Просвета“ за разпространението на тома, който вече най-малко две седмици (от първия път, когато видях отпечатаната книга – но може и да е повече) не може да се открие в никоя от големите вериги книжарници. Сериозен минус е и липсата на издание с твърди корици, каквото този труд с положителност заслужава.
* Текстът е публикуван за първи път в „Площад Славейков“.
Comments are closed.