Никой писател не се е родил научен, но повечето хора очакват от гениалните автори да са започнали творческата си кариера с шедьовър. В България книгоиздателите обикновено, ръководени от желанието си за максимална печалба и рентабилност, издават първо емблематичните творби на даден писател, преминават към „златната” му среда и накрая (като понякога дори не стигат до там) публикуват ранните му неща с риск да разочароват стълпотворението му от новосъздадени фенове.
Вярно, че ранните разкази на Труман Капоти (в „Дървото на нощта”) са повече от брилянтни и че „Кери” на Стивън Кинг е всичко друго, но не и посредствен романистичен дебют, но това са по-скоро изключения, отколкото примери за правилото.
Казандзакис например започва със „Змия и лилия” – книжчица, за чието съществуване доста хора и не подозират, магическият реализъм на Маркес тръгва от „В лош час”, което българските издатели дори не са сметнали за нужно да публикуват самостоятелно, а антиутопията „1984″ на Оруел крие първоизточника си в „На дъното в Париж и Лондон”. Примери за подобни сценарии – бол.
Обратният феномен (да кажем – „Да убиеш присмехулник” на Харпър Ли или пък „451 градуса по Фаренхайт” на Бредбъри – но при него историята е по-различна и доста поучителна!) се среща доста, доста рядко и самобитният талант в ранните писателски години е по-скоро нещо непознато, отколкото обичайно.
„Златната чаша” е първата книга на Джон Стайнбек. Това е и единственият му исторически роман. Разказва се за прочутия буканиер Хенри Морган, който в края на ХVІІ век властва над Карибско море, превзема, разрушава и ограбва испански градове, чиито защити до момента са били считани за непробиеваеми, и печели огромна слава в момента, когато успява да проникне с пиратската си армия дори в Панама – най-богатият град в Америка.
Сюжетът е изключително плосък, композиционно романът няма сериозни достойнства, като на моменти дори се виждат сериозни кръпки и недостатъци. Героите не представляват онези истински хора от „Улица Консервна”, „За мишките и хората”, „На изток от рая”, а са просто сбор от положителни или отрицателни характеристики. Шаблоните, по които героите са очертани, са твърде очевидни и всеки читател би разпознал в пиратите, аристократите, робите и земевладелците в „Златната чаша” персонажи, които отдавна е срещал (и то неведнъж) в други романи, разкази или дори анекдоти.
Схемата на амбициозното хлапе, което напуска родния дом, за да търси приключения, среща куп неприятности, преодолява ги със силата на волята си, става герой, мъж над мъжете, получава слава и богатства, но после (под влияние, разбира се, на жена) се разбира, че е преди всичко човек – та тази схема е нещо до болка познато от всички онези приключенски романи, които никой не чете съсредоточено, а следи с половин око, докато гледа телевизия или води разговор.
Защо обаче „Златната чаша” си струва?
Романът е публикуван през 1929, когато Стайнбек е на 27 години. Приет е много лошо от читателите и тиражът му с години залежава по американските книжарници. Критиката го съсипва. И наистина – като роман per se „Златната чаша” е почти нищо – вярно, увлекателно и не неприятно четиво е, въпреки някои проблеми в стилистиката (които съм убеден, че не се дължат на превода на Стоянка Сербезова за българското издание), но без особена стойност.
Струва ми се обаче с основание издателство „Прозорец” са решили да заложат на книгата – не просто защото носи марката „Стайнбек”, а защото е преди всичко предтеча на всичко онова, което идва след „Златната чаша”.
Докато човек чете историята на Хенри Морган, му се струва, че припознава в съдържанието и текста на Стайнбек известна част от характерни черти на суровостта на „Към един незнаен бог” и „На изток от рая”, човечността на „Тортила Флет” и „Улица Консервна”, диалогичността на „За мишките и хората”. Вярно, става дума за базисни и интуитивни „препратки”, но просто „Златната чаша” е онова, върху което цялото творчество на Стайнбек по-късно стъпва, за да се превърне писателят в един от най-големите на своето време.
Обичате Стайнбек?
Прочетете „Златната чаша”. Ако обаче не сте чели никога нищо на стария Джон, по-добре не се захващайте с тази малка книжка, защото ще рискувате да зачеркнете завинаги това име от списъка, който-трябва-да-прочета. „Златната чаша” се препоръчва само за лица, прехвърлили поне няколко творби на Стайнбек.
Comments are closed.