„Животът като липсваща лъжица“ на Иван Димитров

„Животът като липсваща лъжица“ на Иван Димитров се оказа приятна изненада – някак не очаквах дебютен роман на съвременен автор, издаван при това от издателство като „Алтера“ , да звучи толкова добре. От месеци почти умишлено странях от творчеството на Иван (с когото и междувременно се запознах в Арт-хостел, където той е съорганизатор на четенията „Безпризорните в неделя“), за да не се разочаровам.

Е, не успях, а тъкмо напротив – останах много приятно изненадан, защото „Животът като липсваща лъжица“ не е типичният младежки наркомански роман. Да, и младежки, и наркомански е, но си има и от всичко друго – свеж хумор, доза любовна история, неочаквани обрати в сюжета и социална ангажираност (като се изключи дидактичното измерение на това понятие). Така де, там хората не просто пият, друсат и ебат.

Историята в общи линии е за един най-обикновен пич, който си има приятели, следва, пие си нормално и единствените му крехки прегрешения са някой и друг развъртян коз. В един момент обаче се оказва, че родителите научават, че синът им е дългогодишен наркоман – и това, събрано с един сбъркан тест за наркотици, води до тотално сбъркване на ситуацията, почти абсурдистки сюжет.

Драмата всъщност е как нещата започват да се нижат едно по едно – от мъничко масурче за отскок вече имаме стар и опитен хероинов наркоман, който обикаля клиники, появяват се нови зависимости, нови хора, нови любови – и междувременно всичко старо изчезва ей така, все едно години наред не го е имало.

Всъщност, единственото, което би могло да направи известно негативно впечатление, е, че на места сюжетът изглежда съшит с бели конци. Вярно, че в живота на всеки се е случвала онази история, в която си казваш „Е не може да е истина и да се случи точно на мен“, но тук тези истории малко излизат извън лимита.

Но пък какво от това, щом все пак романът те кара да вярваш, че този Никола е някой истински Никола, който отвън седи и търси липсваща лъжица – дали му трябва за поредната или последната доза или за нещо друго обаче – сигурен съм, че дори и Иван Димитров не може да каже.

Comments