Изглежда, че Богдан Русев върви надолу. От великите книги-игри, с които израсна цяло четящо поколение, през киберпънк-разказите му, статиите в Егоист и разните му лайфстайл-списания, до два-три романа (от които „Къщата” не е съвсем за изхвърляне), чат-пат читава уводна статия на Капитал Light, приказките от Белегаст, които някак преживях, но „Безкрайният път” премина всяка граница.
ОК, детска книга е, полиграфията е прекрасна, кориците са твърди, а илюстрациите ги бива, въпреки че са далеч от класиката, обаче има нещо в творчеството на Богдан Русев, което здраво ме съмнява. Обожавам писането му, когато не се взема насериозно (влюбих се например в „Анатомията на Питър”, превод е негов), но да се занимаваш с детска литература е претенциозно занимание и не се удава на всеки.
Скорошни коментари