„Жестокото присъствие на времето“ ще ви откаже от себе си поне няколко пъти –
изглежда ми немислимо някой да я погълне от кора до кора и да няма нито един момент, в който да я обвини в мудност, излишества, прекалена натруфеност или друго от кофата с литературни недостатъци.
И въпреки тези кратки колебания дали си струва да продължиш да се изтезаваш с Игън, все пак нещо постоянно те ръчка в кръста. Нещо, което е 1) достатъчно ефимерно, та да усещаш само фоново побутването му, но и 2) загатващо такава мощ, че да не те напуска страхът да не ти строши поне няколко гръбначни прешлена.
Все съм обичал да започвам ревюта с „Всичко започва с…“ При „Жестокото присъствие на времето“ на Дженифър Игън, дявол да го вземе, ако някой може да ми каже дали, къде и защо започва/свършва нещо.
Това е грандиозен роман с десетки пълнокръвни герои – никой не е по-важен от останалите, никой с никого не си прилича, но връзките помежду им, макар и ситуирани в различни десетилетия, части на света и социални прослойки, никнат непрекъснато.
Главите на книгата са общо 13, написани в различен стил и от сякаш различен човек –
и няма една с една директно свързани. Всяка удря на различно място, ключът към всяка е нечие важно решение. Човек се затруднява да проследява кога и защо се случващото се може да влезе в цялостния сюжет на романа.
Отговорът е, че не влиза – „Жестокото присъствие на времето“ е книга без цялостен сюжет, тя е сбор от десетки различни сюжетища и ако някой се опита да направи карта на всичко случващо се в романа, би се получило нещо като схема на електрическа мрежа през погледа на 12-годишно момиченце.
И все пак – една обща цел прозира през страниците. Музиката живот, животът музика. Всеки в тази книга е свързан с музиката, тя го лашка напред-назад и прекалено често той не може да я контролира, не може да контролира себе си и сам се погубва – без значение дали това значи да сложи сурова риба на бюрото на стар приятел, да обслужва генерал диктатор или просто да окрадне нечие портмоне.
Но в музиката, както открива едно малко момче някъде там из „Жестокото присъствие на времето“, всичко се променя от паузите. Онези 1,2-секундни моменти, в които вокалът и мелодията спират, ти мислиш, че това е краят, но когато рокендролът гръмва отново, изпитваш облекчение. А после парчето наистина свършва и
ТОЗИ.ПЪТ.КРАЯТ.Е.НАИСТИНА.
Чуйте тази песен и обърнете внимание на 3:39. Така ще разберете за какво говорим.
Много точно ревю! Действително книгата е малко прехвалена и надценена. Ако нещо поддържа интереса, то е по-скоро разхвърляната структура, която обещава, че ако четеш нататък, ще срещнеш отново някой любим от множеството персонажи и ще ти стане ясно за какво иде реч, там където Игън майсторски борави с недомлъвки..
[…] ревю на Блажев и далеч по-умереното ревю на Преслав Ганев и в […]