Автор: Мартин Янков
Когато преди няколко седмици видях в книжарницата „Аз съм номер четири”, посегнах към нея веднага. Заглавието звучеше нестандартно и особено, корицата беше стилна. На гърба на книгата ме чакаше невероятно интригуващо резюме, говорещо за последните трагични герои от изчезнала космическа цивилизация, за злокобни създания от други планети, за пътя на един младеж към израстването… Веднага си я купих. Е, ще ми се да не бях. Не че книгата е толкова лоша, де, не е.
Но някак не е добра. Една средниста такава, колебаеща се. Посредствена. Което май е по-скоро лошо.
Нека да започнем с положителните страни. Книгата е адски четивна.
Повествованието върви леко, езикът не е натоварващ, историята се развива бързо, не влачи, не цикли на едно място. За час-два без усилие прочетох половината книга и въобще не усетих как мина времето. При представянето на персонажите има някакви опити за дълбочина, които в по-голямата си част остават неуспешни, но все пак важно е старанието! Освен това в книгата се намират разни идеи и тематики, засегнат е проблемът за екологията и пилеенето на природните ресурси. Това засягане не е пропито с философска дълбочина, но все пак го има.
А сега да отправим поглед към недостатъците, които, за съжаление, са повечко. Първият от тях е, че романът въобще не се опитва да използва капацитета си. Авторите (Питакъс Лор е общ псевдоним за двама писатели, които творят заедно) дават на своята история огромен научно-фантастичен фон, който обаче използват изключително рядко. Реално това не е сай-фай адвенчър, както се опитва да ни убеди задната корица, това е тийн любовна история за американските гимназисти с нестандартни имена Джон и Сара. От тук веднага стигаме и до вторият основен проблем – книгата е препълнена с клишета. Наистина препълнена, до степен на нетърпимост в някои моменти.
Главният герой е, разбира се, сирак и живее с чичо си. Чичо му е строг, но справедлив, ограничава го, но от любов, защото се притеснява за него. В гимназията нашия приятел се влюбва от пръв поглед в Сара, която е руса и синеока и, естествено, най-красивото момиче в училище. В нейния образ има известна доза оригиналност, защото тя НЕ е мажоретка! Е, миналата година е била мажоретка, но сега вече е зарязала този неблагопристоен начин на живот и се е насочила към занимания, много по-уместни за една нежна възлюбена на извънземен, като фотография и разходки из природата. В гимназията срещаме и бившето гадже на Сара, който е груб и самовлюбен капитан на футболния отбор. Срещаме и доброто ученолюбиво момче с очила, което веднага става най-добър приятел на Джон и му помага във всичко, защото зад привидно страхливото му поведение, се крие сърце на лъв. Един от най-важните сблъсъци в книгата се случва на Хелоуин.
И все пак книгата не завършва с бала на гимназията, дори въобще няма бал, което ме изненада неочаквано.
Всъщност за последните петдесет-шейсет страници могат да се кажат някои хубави неща. В тях се развива голямата финална битка, която, в интерес на истината, е много хубава. Едва тук авторите използват фантастичния потенциал и го правят по доста приятен начин. Появяват се неочаквани съюзници, понасят се драматични загуби, демонстрира се сила и боен дух.
Самият финал обаче разочарова с липсата си на отговори. През цялата книга има няколко определени загадки, чието разкриване идеално щеше да се впише със завършека на романа. Но в крайна сметка въпросите остават висящи, всички отговори са отложени за евентуалните бъдещи продължения. Разбирам, че авторите не са длъжни да обясняват всичко, пък и трябва по някакъв начин да ме накарат да продължа да чета. Но в случая просто чувствах, че самите те нямат никаква идея как да разрешат мистериите си, затова ги оставят за по-натам, че да довършат книгата по-скоро.
В крайна сметка „Аз съм номер четири” си има своите положителни и отрицателни страни, но аз лично съм разочарован. Все пак бих го препоръчал на читателите на Стефани Майър или Л. Дж. Смит, защото стилът е подобен и историята е от същата тематика. За феновете на по-сериозната фантастика няма да е зле просто да подминат това заглавие. 🙂
Comments are closed.