„Шлеп в пустинята“ – за разликата между корнишон и звезда

За книги като „Шлеп в пустинята“ се пише добре с главоболие.

Измамно и опасно е да седнеш да твориш ревю върху депресиращ шедьовър с лековатото усещане, че всичко е наред. От друга страна леката пулсираща болка зад очите те държи нащрек, пази те от неочаквано кривване във възторжена възхвала и те подпира към стремежа за обективност.

„Шлеп в пустинята“ на Людмил Тодоров е книга за миткането. Това е онова усещане, което мнозина мъгляво изпитват понякога, но то рядко се застоява дотолкова, че да си зададат въпрос – „Защо всъщност живея?“

Представете си да седите на крайдунавската си тераса и да гледате как се движат шлеповете по реката. Те плават бавно, понякога изглеждат като да не се движат, а като се скрият зад някой блок, спирате да ги виждате за няколко секунди – докато не се появят от другата му страна. А какво ще стане, ако шлепът не се появи повече? Ако шлепът просто не се появи, не е потънал, не е акостирал, не е обърнал ход – просто така и не излиза от другата страна.

„Яснотата, която ме спохождаше вечер, бе непоносима. Хората живеят без да знаят защо. Допреди два месеца аз бях като тях и не ми пукаше, в главата ми цареше пълна мъгла. Сега главата ми се проясни. Това е голямо нещастие. Предпочитах в главата ми да е мъгла, а на сърцето – леко и спокойно.“
Нещо такова се случва в живота на нашия герой –

мъж на средна възраст, женен, с дъщеря бунтарка. Един ден на него нещо му прищраква, запитва се защо е на този проклет свят, защо се митка из него, защо внезапно вече не прави разлика между корнишон и звезда и защо седмици наред чете една и съща страница от един и същи съвременен английски роман.

Признавам – убеден съм, че до този момент този текст ви създава впечатлението за книга клише, абстрактен опит за житейска импресия без някаква особена стойност като художествена литература.

„Книгата беше хубава до момента, в който започнаха да умират и полудяват. Личеше си, че авторът нито беше умирал, нито беше полудявал.“
Но ето – това е майсторлъкът на Людмил Тодоров – квинтесенцията на романа му всъщност действително е тема, стара като света. Начинът, по който е поднесена обаче, начинът, по който отделните изречения в нея, някоя сълза на герой или случайна реплика ти въздействат – това прави „Шлеп в пустинята“ нещо много повече.

Людмил Тодоров рисува няколко човешки живота около един – обвързва ги по начин, който те приобщава към тях, лекично свредлова чувството ти за справедливост, съвестта ти, демонтира онази сурова, хладнокръвна маска над сълзливото състрадание.

И от това не се чувстваш неловко, дори и сам пред себе си.

„- По време на Вашето отсъствие не беше забелязан никакъв шлеп! – рапортува тя.

Аз не ѝ повярвах докрай, защото една бременна млада жена е последният съгледвач, който човек трябва да наеме, когато има да върши важна работа. Бременните жени могат да гледат едно нещо с часове без да го забележат въобще.“

„Злословията по наш адрес целят единствено да ни унищожат, а нашите злословия целят истината и само истината.“

„Яснотата, която ме спохождаше вечер, бе непоносима. Хората живеят без да знаят защо. Допреди два месеца аз бях като тях и не ми пукаше, в главата ми цареше пълна мъгла. Сега главата ми се проясни. Това е голямо нещастие. Предпочитах в главата ми да е мъгла, а на сърцето – леко и спокойно.“

„- Реката се прави на хубава, за да прилъже хората да влязат в нея.

– Това е добро начало на приказка. Защо реката прилъгва хората?

– За да ги издави. Такова е нейното предназначение. Също като морето, планините и всички природни красоти. Те са красиви точно толкова, колкото са красиви едни гробища.“

„Такава е съдбата на учителите по английски в България – те преподават Шекспир в оригинал, после отиват да държат краката на някое нещастно прасе. Какво ли би казал самият Шекспир по този повод? Сър, намирам тези две дейности за напълно съвместими. Вървете и се изцапайте с кръв и лайна, за да ме преподавате по-адекватно.“

„После се запитах какво ли щях да ѝ кажа, ако тя (дъщеря му, б.м.) бе настояла? Щях да ѝ кажа, че когато видя реката красива, ми става лошо. Че ако зърна двама млади да се целуват, искам да ги разтърва. Че трудно отивам за кисело мляко, защото се питам какъв е смисълът. Че не правя разлика между корнишон и звезда.“

„Книгата беше хубава до момента, в който започнаха да умират и полудяват. Личеше си, че авторът нито беше умирал, нито беше полудявал.“

„Нищо различно няма да стане след нашата смърт. Няма нищо скрито-покрито в света около нас. Никой не играе игрички зад гърба ни, всичко е пред очите ни, картите са свалени. Светът е такъв, какъвто го виждаме. Всеки, който е бил в него само един миг, е бил цяла вечност. Нима има за какво повече да се мечтае?“

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

 

Comments

  1. Борис says:

    Мисля, че много от хората, които прочетат тази книга, ще се отъждествят с главния герой…за хубаво или за лошо 🙂

  2. […] си прочитането и препрочитането. Още за книгата в Литературата днес, Книголандия и Аз […]