За книги като „Шлеп в пустинята“ се пише добре с главоболие.
Измамно и опасно е да седнеш да твориш ревю върху депресиращ шедьовър с лековатото усещане, че всичко е наред. От друга страна леката пулсираща болка зад очите те държи нащрек, пази те от неочаквано кривване във възторжена възхвала и те подпира към стремежа за обективност.
„Шлеп в пустинята“ на Людмил Тодоров е книга за миткането. Това е онова усещане, което мнозина мъгляво изпитват понякога, но то рядко се застоява дотолкова, че да си зададат въпрос – „Защо всъщност живея?“
Представете си да седите на крайдунавската си тераса и да гледате как се движат шлеповете по реката. Те плават бавно, понякога изглеждат като да не се движат, а като се скрият зад някой блок, спирате да ги виждате за няколко секунди – докато не се появят от другата му страна. А какво ще стане, ако шлепът не се появи повече? Ако шлепът просто не се появи, не е потънал, не е акостирал, не е обърнал ход – просто така и не излиза от другата страна.
[dropshadowbox align=”right” effect=”lifted-bottom-right” width=”250px” height=”” background_color=”#ffffff” border_width=”1″ border_color=”#dddddd” ] „Яснотата, която ме спохождаше вечер, бе непоносима. Хората живеят без да знаят защо. Допреди два месеца аз бях като тях и не ми пукаше, в главата ми цареше пълна мъгла. Сега главата ми се проясни. Това е голямо нещастие. Предпочитах в главата ми да е мъгла, а на сърцето – леко и спокойно.“[/dropshadowbox]Нещо такова се случва в живота на нашия герой –
мъж на средна възраст, женен, с дъщеря бунтарка. Един ден на него нещо му прищраква, запитва се защо е на този проклет свят, защо се митка из него, защо внезапно вече не прави разлика между корнишон и звезда и защо седмици наред чете една и съща страница от един и същи съвременен английски роман.
Признавам – убеден съм, че до този момент този текст ви създава впечатлението за книга клише, абстрактен опит за житейска импресия без някаква особена стойност като художествена литература.
[dropshadowbox align=”left” effect=”lifted-bottom-right” width=”250px” height=”” background_color=”#ffffff” border_width=”1″ border_color=”#dddddd” ] „Книгата беше хубава до момента, в който започнаха да умират и полудяват. Личеше си, че авторът нито беше умирал, нито беше полудявал.“[/dropshadowbox]Но ето – това е майсторлъкът на Людмил Тодоров – квинтесенцията на романа му всъщност действително е тема, стара като света. Начинът, по който е поднесена обаче, начинът, по който отделните изречения в нея, някоя сълза на герой или случайна реплика ти въздействат – това прави „Шлеп в пустинята“ нещо много повече.
Людмил Тодоров рисува няколко човешки живота около един – обвързва ги по начин, който те приобщава към тях, лекично свредлова чувството ти за справедливост, съвестта ти, демонтира онази сурова, хладнокръвна маска над сълзливото състрадание.
И от това не се чувстваш неловко, дори и сам пред себе си.
„- По време на Вашето отсъствие не беше забелязан никакъв шлеп! – рапортува тя.
Аз не ѝ повярвах докрай, защото една бременна млада жена е последният съгледвач, който човек трябва да наеме, когато има да върши важна работа. Бременните жени могат да гледат едно нещо с часове без да го забележат въобще.“
„Злословията по наш адрес целят единствено да ни унищожат, а нашите злословия целят истината и само истината.“
„Яснотата, която ме спохождаше вечер, бе непоносима. Хората живеят без да знаят защо. Допреди два месеца аз бях като тях и не ми пукаше, в главата ми цареше пълна мъгла. Сега главата ми се проясни. Това е голямо нещастие. Предпочитах в главата ми да е мъгла, а на сърцето – леко и спокойно.“
„- Реката се прави на хубава, за да прилъже хората да влязат в нея.
– Това е добро начало на приказка. Защо реката прилъгва хората?
– За да ги издави. Такова е нейното предназначение. Също като морето, планините и всички природни красоти. Те са красиви точно толкова, колкото са красиви едни гробища.“
„Такава е съдбата на учителите по английски в България – те преподават Шекспир в оригинал, после отиват да държат краката на някое нещастно прасе. Какво ли би казал самият Шекспир по този повод? Сър, намирам тези две дейности за напълно съвместими. Вървете и се изцапайте с кръв и лайна, за да ме преподавате по-адекватно.“
„После се запитах какво ли щях да ѝ кажа, ако тя (дъщеря му, б.м.) бе настояла? Щях да ѝ кажа, че когато видя реката красива, ми става лошо. Че ако зърна двама млади да се целуват, искам да ги разтърва. Че трудно отивам за кисело мляко, защото се питам какъв е смисълът. Че не правя разлика между корнишон и звезда.“
„Книгата беше хубава до момента, в който започнаха да умират и полудяват. Личеше си, че авторът нито беше умирал, нито беше полудявал.“
„Нищо различно няма да стане след нашата смърт. Няма нищо скрито-покрито в света около нас. Никой не играе игрички зад гърба ни, всичко е пред очите ни, картите са свалени. Светът е такъв, какъвто го виждаме. Всеки, който е бил в него само един миг, е бил цяла вечност. Нима има за какво повече да се мечтае?“
Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )
Comments are closed.