Някак вътрешно е заложено у човека да смята, че механизмът на любовта е забулен в пълна мистерия, неопознаваем е и е безсмислено да се опитваш да го разгадаеш (т.е. нещо като аналогията между разчепкването на съставните части на хумора и дисекцията на жабата – никому не е интересно, а след края на действието жабата вече е мъртва).
Е, как бихте се почувствали, ако откриете, че машини за любов има и те работят? Че всъщност абсурдността на нещата се корени и начева от една картина на умиращ тореадор, вагина в куфар и съвършено произведение на изкуството, наречено „Любовникът“?
„Машини за любов“ на Момчил Николов е роман 2 в 1.
По-точно казано, той е два романа в едно книжно тяло, два романа, посветени на двама различни герои, които като че ли първо смяташ за един човек, но впоследствие откриваш, че едновременно са съвсем различни и огледални един на друг.
„И двамата имат сходни мечти, мечтите на и двамата се разминават по сходен начин“ – това смята и самият Момчил Николов, който с „Машини за любов“ най-сетне завършва трилогията „Кръглата риба“ – започнала с изключително веселата книга трета „Горният етаж“, апокалиптичното психо „Кръглата риба“ и завършваща с блестящо начало – „Машини за любов“.
Какво е това, което може да обедини нещастното и злополучно търсене на съвършеното изкуство на един самотник, съществуването и копнежа за любов на друг самотник, една мъртва птица и изрисуван ангел в наркоманско свърталище? Нямам представа – общите черти между тях са също толкова много и също толкова сходни и с разликите.
Романът се оказва една загадка – объркано пътуване на нечии мечти в мрака, преплитането им с чужди стремления, болки и радости. Действието скача от Северна Америка до Камбоджа, от вчера до днес, но същината му е точно тук, в България – макар и разкъсана между сивата и прашна София и веселия натруфен от туристи Камен бряг.
Всеки читател, който харесва Момчил Николов, знае, че една от първите му литературни награди е за романа „Foxy lady“ – така и непубликуван. Е, всъщност той е вплетен майсторски в двете сюжетни линии на „Машини за любов“; мистериозната Фокси най-накрая излиза наяве, макар и все така загадъчна и енигматична.
Така че – явно всъщност си имаме работа с три романа. Всеки от тях – силен, прекрасен и практически с възможност да съществува и сам за себе си. Когато обаче се съберат в себе си, се получава зашеметяващо творение.
Светата триада, затваряща трилогията „Кръглата риба“. По-конкретно – поставяща началото на може би единствената трилогия в съвременната българска литература, която наистина си струва четенето.
Повече за книгата може да разберете от материала „Момчил Николов разказва…”!
Comments are closed.