„Лейди Л.“ – въведение в Ромен Гари

Лейди Л. - Ромен Гари

Знам, знам, много късно започнах да чета Ромен Гари.

Трябвало е преди години, той е основа, той е това, той е онова. Все едно ми е – прочетох Ромен Гари сега и ако се изключат някои дребни детайли, категоричен съм, че „Лейди Л.“ няма да е последният ми негов роман.

Сещате ли се за Викторианските романи? Лично аз никога не съм ги харесвал, винаги са ми били скучни с цялата си префърцуненост, етикет и моделирани по него човешки драми. Някак така и не стана моя жанр – и просто го отписах.

Сега Ромен Гари ме върна в това време, и то не само чисто сюжетно, но и, струва ми се, отчасти и стилово. Гари запознава с 80-годишна благородница във Великобритания – която има внуци на най-високите нива в изпълнителната власт, армията, Църквата, банките.

Въпросната Лейди Л., става ясно още от самото начало, не е съвсем със синя кръв и никак не прилича на благоприличните обрани напудрени дворцови дами. Както Гари през собствените ѝ очи сам я описва: „Лейди Л. изпитваше ужас от пуританите и дори си бе мислила да боядиса замъка в розово, но ако бе научила нещо в Англия, то бе, че когато може да си позволи всичко, човек трябва да умее да се въздържа“.

А как всъщност Лейди Л. се е озовала в този бляскав замък и е станала опора на един от най-могъщите родове във Великобритания, идвайки от френските вертепи? След 80-ия си рожден ден Лейди Л. води своя довереник, върхът на възпитанието, 70-годишен Поет-Лауреат сър Пърси („той наистина бе достопочтен мъж и само един Господ знаеше как поезията бе успяла да се промъкне в живота му“) в мистериозния павилион край замъка.

Там, където никой от роднините на Лейди Л. никога не е влизал, сред натруфения кич на турски балдахини, обезобразени портрети на мъртви предци и картини на бели робини, обкрачени от чернокожи конници – сър Пърси чува първи и единствен истинската история на Лейди Л.

Сами се досещате, че дотук разкрих детайли единствено от първата глава на романа – не искам да ви лишавам от удоволствието Гари сам да ви преведе през света на мръсните подземия на Франция, анархичните структури в Париж и Интернасионала, обилно подплатени с исторически и библиографски справки *, запознанството с най-обаятелния анархист на всички времена и с един прокуден благородник бунтар…

И разбира се, в центъра е един любовен триъгълник – между очарователно циничната млада Анет, коравият оратор и убиец анархист Арман Дьони и неговата първостепенна любовница, Човечеството.

Все пак – не историята е това, което прави „Лейди Л.“ голяма литература.

Именно заради това и страдам, че толкова съм се забавил с Ромен Гари – той е такъв перфекционист към думата и фразата, че е истинско удоволствие да го четеш, препрочиташ и въздишаш завистливо (особено ако и ти се изживяваш като пишещ).

Заради това и е трудно за мен да предам с думи възхитата си от рисунъка на Гари – със сигурност обаче всеки, който захване „Лейди Л.“ ще се убеди в това още с първите изречения. За щастие, това може да се случи в първата подаднала ви книжарница.

За нещастие, понеже винаги трябва да се каже и някой недостатък, издателите от „Леге Артис“ не са дали най-доброто от себе си. Да, преводът на Зорница Китинска е вълшебен и поглъщащ, но коректурата, бога ми, отстъпва, а Гари не го заслужава.

Не са рядкост например изреченията, които завършват без препинателен знак, а когато точковият дефицит е след поредния микрошедьовър в книгата някак раздразнението идва в повече.

* За съжаление, българският превод опропастява мистификацията, тъй като още в началото една бележка под линия пояснява, че всички цитирани произведения са измислица.

П.П. Препоръчайте ми, какво друго на Гари да захвана?

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )