Завършването на недовършени книги – да или не?

Решението на издателство “Харпър Колинс” да издаде посмъртно два романа на Майкъл Крайтън, които той не е завършил, разбуни духовете в литературните среда на запад. Едната книга малко или много е в готов вид и се нуждае само от финална редакция. Другата обаче, която е хайт-тек трилър (от любимите на Крайтън), е написана едва до първата си третина. Идеята на “Харпър Колинс” е да намери подходящ писател, който да я завърши по бележките на Крайтън и по очертания от него сюжет.

Днес прочетох една чудесна статия на Стивън Мос, публикувана в раздела за книги на сайта на британския вестник “Гардиън”. Тя е озаглавена “Оставете недовършените творби на мира – нека авторите им почиват в мир”. Пълния текст на статията можете да прочетете на сайта, а тук ще преведа някои от най-съществените му акценти.

Мос привежда като доказателство за тезата си, че недовършените творби трябва да си остават такива, книгата на Дикенс “Тайната на Едуин Друд”, върху която са правени редица опити за завършване – до един обаче неуспешни. Това, за щастие, оставя романа такъв, какъвто си е – недовършените творби са често по-интересни от изкуствено досъздадените. Особено за привържениците на дадения творец, които не биха искали да четат чужди думи върху онези на любимите си писатели.

Стивън Мос прави сериозни връзки с музиката – недовършените симфонии на Шуберт са далеч по-добри от готовите му, които са потънали в забвение. Същата е и ситуацията с “Турандот” на Пучини, която е прекъсната в трето действие.

При литературата съществуват не един и два шедьовъра, които си нямат край – заради смъртта на автора им или пък нещо друго – “Америка” на Кафка (която, слава Богу, не е завършена от другиго), “По следите на изгубеното време” на Пруст (която дори някой да иска, не може да досътвори) и “Братя Карамазови” на Достоевски (този роман пък си “намери майстора” и вече си има японски край, който скоро след издаването си изчезна от полезрението на читателите).

Тук идва времето да поискам вашето мнение по въпроса – трябва ли недовършените книги да получават своя край от друг писател? Не разрушава ли това магията на една творба или пък може само да я обогати? И няма ли да е по-добре всъщност всеки читател сам да довърши историята, когато прочете основите, поставени от любимия си автор?

Comments

  1. По принцип и на мен не ми допада идеят за довършване, но съм чел продължението на “Швейк” от Карл Ванек и останах изумен от умението, с което беше изкопирал стила на Хашек и бе довършил приключенията на славния австриец.

  2. панаир на суетата says:

    Всяко довършване на чуждо произведение е вид суета, а не уважение към автора и оригинала. Блажев е прав с думата “изкопиране”, но това не е истинско творчество. Недовършените произведения, особено когато са в ранен стадий, трябва да бъдат оставени да почиват в мир, както и техните автори. Нали знаете, че много писатели в процеса на работа коренно изменят героите си, интригата и често пъти въобще първоначалния замисъл на книгата. Разбира се, има и изключения, когато автора, знаейки за приближаващия се край,оторизира някого той/тя да довърши. Доколкото съм чела такъв е случая с Робърт Джордан, който не успява да приключи “Колелото на времето”, но подробно е разказал, обяснил, разяснил и т.н. и е посочил кой именно и как да довърши епопеята. У нас също има подобни опити, но смятам, че те служат по-скоро да накарат публиката да забележи някой нов неутвърдил се пишещ. Когато имаш какво да кажеш и таланта да го направиш, трябва да го правиш сам, а не да използваш името на друг.

  3. Няма нищо лошо в “дописването” на недовъшена книга. Довършването обаче е прекалено грубо за мен. Би било много по-добре ако опитите за довършване се преобразуват в опити на “дописване” и то напълно видими в крайното творение.

  4. pierrot says:

    Не съм чел останал недовършен роман, но съм чел “довършени” от други писатели и…губи се. Чел съм опити на някой да изкопира стила на голям писател именно в опит да печели и да се докаже от неговото име…е, не става.

  5. Винаги ми се набива “Отнесени от вихъра” и сладникавото продължение. Това, с което печели оригиналният роман, е именно увлекателният разказ без да се изпада в клопката на “сапунисването”; нещо, което не е избегнато в продълженията (забравих даже кой беше авторът)