Въпреки че моят приятел и книжен колега Христо Блажев доста остро и агресивно е разкритикувал „Почивка в кома” на Бегбеде, ще дам и аз своето мнение, което доста повече клони към положително.
Представете си материал, озаглавен „Бегбеде и фекалиите”, който започва така:
Рядко се случва да няма какво да кажа за някоя книга. Ето сега е един от тези случаи. Тази книга е безподобен боклук, който дори няма да си правя труд да оценя.
Всъщност това му е и краят, защото след това следва само негативна критика към липсата на особен сюжет (който, между другото, съвсем не е задължителен).
Впечатлен съм от факта, че всички плюят по „Почивка в кома” – рядко се случва нещо толкова много да нагнети книгоманите, че те да се обединят заедно в една кауза – в случая анти-бегбедистката. Вярно е, че реално романът няма сериозна литературна стойност и че след средата ритъмът му значително се губи и текстът се лее тромаво и изнасилено. Преди това обаче има и нещо друго, което е най-големият плюс в случая.
Достоверността и реализмът
Историята е за една нощ на писателя и рекламен мениджър Марк Мароние – бохем, артист, до известна степен егоцентрик, но с лош късмет в желания от желания от него лайфстайл. Това е и причината, по която толкова пренавит тръгва за най-грандиозното събитиена годината във високите обществени етажи – откриването на нощен клуб Кенефа, изпълнен с най-големите фигури в парижката социална среда на момента (плюс Борис Елцин, между другото). Та Марк Мароние отива на откриването с идеята да прави секс с поне шест жени (или с една, но шест пъти) и най-накрая да постигне това, което иска.
Силата е, че Бегбеде умее да пише – разказът му (както казах, най-вече до средата, но след това също остават някакви позитивчета) се лее леко, готино и забавно, а в образа на Марк Мароние поне аз открих част от себе си. Защо? Защото Марк Мароние, бохем, артист, до известна степен егоцентрик, но с лош късмет в желания от желания от него лайфстайл, е най-обикновен човек, с неговите си долни страсти и високи стремежи да прави изкуство, с неговите гнусни желания да надруса гаджето на свой приятел, за да спи с нея, но и със своите житейски идеали.
И, по дяволите, когато някой каже, че е прекарал цялата си неделя в четене на ужасно тъпа книга, визирайки „Почивка в кома”, единственото, което ми напира отвътре е истеричен хилеж, защото творението на Бегбеде се чете за около 40 минути до час. За цялата неделя сигурно и първокласник с IQ-то на тостер ще прочете поне два пъти „Почивка в кома”.
Един послепис: Фредерик Бегбеде
знае, че пише неща със сравнително ниска литературна стойност.
Все пак той е почитател на величия като Достоевски и Пруст. Просто пише това, което би желал да чете. И което аз бих желал да чета понякога. Заедно с Достоевски и заедно с недоразумения на прозата като „Крокодилът гений”.
Comments are closed.