Не си взех “Черната кутия” още на премиерата й. Всъщност тогава изобщо не бях запознат с творчеството на Алек Попов. Купих си книгата, когато разбрах, че за нея му е връчена наградата “Елиас Канети”. Казах си, че само мога да спечеля от четенето на един възпитаник на Класическата гимназия. И така, още на следващия ден се снабдих с “Черната кутия” и малко свободно време и, знаете ли, много се радвам, че го направих.
Винаги съм вярвал в качеството на новата българска белетристика, която е оплювана от всички страни. Георги Господинов, Вергил Немчев, Момчил Николов, Мирослав Димитров, дори Виктор Пасков, който е от по-старото поколение. Когато прочетох “Черната кутия” усетих, че Алек Попов е по-добър от повечето български продукти на книжния пазар. Конкретно тази явно е от най-качествените му неща. Тя ни среща с двама братя, вървящи към бъдещето, но теглени назад от миналото. Полюсите на етикираните образи на “успелия” и “неуспелия” тук се преплитат и, крачейки през майсторския стил, черния хумор и дълбокия житейски смисъл, попадаме на погребването на старите традиции и замяната им с нови и по-истински.
Братята Нед и Анго са изправени пред призрака на отдавна мъртвия, но все още напътстващ ги, техен баща. Преоткриват себе си и семейството си, опитват се да обърнат гръб на непотребните и твърде остарели задръжки. А представете си това, представено в изключително увлекателен, интересен и забавен стил! Това е “Черната кутия” – нещо, което действително си струва; лична оценка – 7/10.
Comments are closed.