ОК, забавих се, но си струваше. 62 часа след като Христо от Книголандия взриви блогосферата със светкавична анотация на „Взривената въздушна кула” на Стиг Ларшон се появявам и аз. Да не говорим пък, че издаването на последната част от трилогията „Милениум” съвпадна с превръщането на шведския писател в първия автор, чиито книги са били купени 1 милион пъти в електронен вариант. Има някаква романтична красота в това съвпадение.
„Взривяването на въздушната кула” е убийствено добра книга!
Когато четях предишните, „Мъжете, които мразеха жените” (която освен това описах като “Началото на една обещаваща сага – днес абсолютно мога да се съглася със себе си!) и „Момичето, което си играеше с огъня”, си мислех, че това са страхотни романи, завладяващи, вдъхновяващи, емоционални и т.н. суперлативи, но снощи, към два часа през нощта, когато едва си държах очите отворени заради малкото сън през последната седмица, и на сто и двайсетина страници преди края си казах, че това НАИСТИНА е роман, който те тресе, блъска и не те оставя на мира, ако ще да трябва да изпиеш пет ред була и един литър кафе, за да не изпаднеш в клинична смърт от безсъние.
Сюжети, както обикновено, няма да разказвам. Ако толкова държите да знаете за какво става дума – прав ви път към Книголандия или сайта на Колибри.
Вместо това предпочитам да спомена, че героите тук са по-изчистени от предните две книги. Истински са (казах го и за предходните части, но тук са по-истински), емоционални са и, аха, да ти шибнат един шамар и се налага да отгърнеш страницата, разбирайки, че ти си си тук, а те са си там и не си се пренесъл физически сред тях. Физически не, обаче със сигурност Микаел, Ерика, Лисбет, Драган, Клинтон, Моника и ко. те вкарват във филма. Сиреч в книгата.
Не само персонажите – сюжетът е пипнат с майсторската ръка на сериозен разследващ журналист (какъвто е Стиг Ларшон, чиято смърт все още се свързва от някои конспиратори с негови статии), логически пробойни и дупки няма – всичко се изяснява по най-добрия начин без това да намалява, а тъкмо напротив – увеличава, фабулното качество. Нещата се случват сякаш… естествено и оставаш възхитен от майсторството на Ларшон да си навързва действието.
А делото срещу Саландер към края на книгата, смея да твърде, е просто шедьовър и в големи части от него стоях настръхнал все едно наистина съм в залата, лице в лице със съдия, адвокат, прокурор, свидетели и подсъдими и от тяхното решение зависи нещо, което ще промени моя, МОЯ, живот.
В крайна сметка, когато вчера затворих книгата, си направих една кратка ретроспекция на цялата трилогия. И знаете ли какво осъзнах – най-слабият й момент са първите няколко десетки страници на „Мъжете, които мразеха жените”. След това се започва възходяща линия на качествено развитие и се достига до един зашеметяващ край.
Абсолютно високо качество и безусловна най-висока оценка.
П.С. Дори ми е малко тегаво да пускам материала в блога, защото постоянно ми идват нови и нови мисли, които вече ми е трудно да формулирам.
П.С.2. Алекс, къде се губиш? Аз чета все още няма материал за “Взривената въздушна кула”!
П.С.3. В добро настроение съм. Ако този материал събере 20 или повече коментара, тегля един късметлия, на който безплатно ще изпратя “Взривената въздушна кула”. А повярвайте ми, такива качествени подаръци правя рядко.
Comments are closed.